Александър Зарубин: Колекционери

Старчето беше забило унил поглед в масата и повтаряше едно и също: „Човек предполага, Бог разполага…“ Всичко това вече бе започнало да ме дразни, първо въздъхнах, после започнах да се прозявам, да кашлям, накрая не издържах:

— И сега какво?!

Разбира се, не ме пусна по-навътре от кухната. Масата очевидно никога не е била избърсвана старателно, личеше си по мазните петна. Отвратително!

— Те ме погубиха, затриха живота ми… Да, цели двайсет години непрекъснати мъчения, кошмари, безсъние, пълна неизвестност, мамицата му, черен дроб, бъбреци, злъчка, нерви, стресове… Унищожиха ме, превърнаха ме в кой знае какво, да, двайсет години, не, дори двайсет и три, вижте сам…

Като прекъсна монолога си, в който нямаше нито проблясъци на разум, нито на естествени емоции, той се изправи, отвори някакво гнусно шкафче и рови в него. Удари ме миризма на застояло, на мухъл, на боклуци, на стари писма, на развалени лекарства…

— Ето го — и хвърли на масата някакъв омачкан плик. — Вижте, печатът сочи дванайсети ноември, значи днес стават точно двайсет и три години, ден по ден, това е моят кръст. — Извади от вътре хартиено листче и ми го подаде. — Прочетете. Аз, разбира се, ходих до пощата, дори не веднъж, но и там не знаеха нищо, беше в моята пощенска кутия, а когато я махнах, започнаха да ми ги носят съседите…

Не слушах брътвежите му. Четях. Беше точно това, което търсех!

„Уважаеми хуманоид клас 519 Петров Василий Аристархович! В съответствие с вашата поръчка («Вашата поръчка! — завопи старецът. — Абсолютно издевателство!») ви доставяме мебел от общохуманоиден тип модел изискан КРУ-4042. Комплектът включва: манно двукрило (1), летангли (2), кранти (3), бранти (4). Сглобката е синхронна, дъгообразна. Разполага се в пространство Н-27. За да я получите, достатъчно е желанието ви. Добро настроение и празновалене. Трансгалактичен кредит. Подпис (не се чете).“

— Добро настроение и не знам си какво! Гадове! Аз съм го бил пожелал. Че кой ще иска манно двукрило?! Аз съм го поискал и кой знае откъде се пръкнаха тези кранти. Сигурно от дъното на ада. Те се пръкнаха, значи, а аз не обърнах внимание. — И той си заби пръста в листчето. — „Кредит“. Мислех си — провървя ми като никога в живота, както само на щастливците, даже не на всички… — Млъкна за минутка, за да преглътне преживяванията си. — Пък аз… Пък те… Всяка година, вече двайсет и три, получавам тази говняна бележка с напомняния за плащане, което не съм бил извършил. Ама как?! Ама къде?! Изобщо свинска работа! Тъпотия! — и размаха плика. — Галактика М-26, цифри, цифри, тъпословица!

И заби очи в мен.

— А процентите? — прошепна. — Двайсет и три години, това са доста проценти!

— Проценти няма — казах. — Никакви проценти.

— Сигурен ли сте? Как така без проценти, без проценти не може.

— Може — отвърнах. — А мебелчето при вас ли остана?

— Мебел! — и той разтвори широко ръце. — Пълна грозотия, подигравка! Манна! При това двукрила! А къде ги тия крила? Къде е всичко останало? Лъжа и измама! Ни да го поставиш, ни да го окачиш, нито да седнеш, нито да легнеш. Добре, че на дядо Боре, бедничкият, умря от къркане, му ги продавах всички тия кранти-бранти, една по една, псуваше, човечецът, псуваше ме яката, но ги купуваше. Но това е между другото, разбирате, вие сте свестен човек. Пък после майстореше нещо от тях, от тия бранти-мранти всякакви кутийчета, сандъчета, господ знае. А тези хартижки идват ли, идват, и къде да ида, в полицията ли? В общината ли? Ще ми се изсмеят и ще ме изгонят.

Повдигаше ми се — този меланхоличен търгаш се бе отнесъл толкова варварски с прекрасната мебел. Нима целият ми труд е напразен? Нима те са катастрофирали пред това безгранично тъпоумие? А нравственият удар? А естетическото изумление?

— Кажете ми — започнах с треперещ глас, — вие всичко ли… на чичо Боре?

— Не, не всичко, манната остана.

Едва не зацвилих от радост.

— Тя е една такава грамадна, накичена. Половин стая! Турих там квартирант, като я огледа от всички страни, като грабна един чук, като си плю на ръцете… и таквиз мръсотии наприказва за нея и за мен!

— Нима?!

— За мен ли? Да бе. Да ви я покажа ли?

— Разбира се!

— Тук е, тук е моето проклятие…

Старецът започна да се суети, потри ръце, цялото му същество бе обладана от такъв интерес към мен, че бях поразен. Сигурно си е спомнил за кредита — помислих си.

Влязохме в прословутата стая. Замръзнах. Беше то! Едното крило, второто, разбира се, беше останало в пространство Н-27. В никакъв случай не би могло да се помести тук.