Александър Зарубин: Колекционери

Приближих се. Великият КРУ. Майсторът. Неговата работа си личи! Фини лети блимси, изящни напречни блямси, а каква прелест има в тези усукани блестящи стаски! Дълбочина и тънкост, прецизно изпипване на детайлите, прекрасна, неповторима съразмерност на съставните части. Жалко, че второто крило го няма, но имам време да му се наслаждавам — нека дебелоглавите да си говорят за превзетост, каква ти тук превзетост, любители на грубия натурализъм, което наричате „проникване в реалността“! — това е самата красота, а точно красотата е висшата реалност. И какви наситени брузди — в тях е въплътена самата Кухламония с нейната изумителна боклукчивост и бяла, нежноефирна кухла. Да, виждам го, виждам го страшното пророчество, вестта за гибел, въплътена от великия КРУ в неговото манно.

О, неразбрани, те не чуха предсказанията, които твоите творения крещяха. И защото не пожела да напуснеш родината си, загина ведно с останалите в своята работилница, пълна с мебели. Красива смърт! Но и каква загуба!

И кой ще те оплаче тук? „Не дърво, ами дявол знае какво… Полировка, стъкло, панта…“ Ще те убия аз теб, жалък профан! Не, няма да го направя, аз…

Стори ми се, че се събуждам. Да, от фантастичен сън, но нямах време. Жал ми е, разбира се, за брантите, унищожени от мръсните ръце на един пияница, но поне манното е останало. Освен това брантите сигурно са правени от учениците му, Майсторът не се занимаваше с дреболии

Уродлива мутра, треперещи наслюнчени джуки, отвратително чело като крив камък. И къде, моля ви — до един шедьовър! Едва се удържах. Но както ни учи Вралския мъдрец, не инкрустирайте бисери пред псевдоглави двуопашници.

— Купувам манното — казах категорично.

— Няма да мине през вратата… — започна дъртакът, но аз вече не можех да го понасям физически.

— Плащам кредита и взимам манното.

— Кредитът ли? Това означава…

— Това означава, че повече няма да получавате никакви хартижки. Ясно ли е? Никакво плащане повече — казах го бавно и респектиращо — за потрошената от вас с чичо Боре мебел. Това си е моя работа. Съгласен ли сте?

— Но…

— Никакво „но“! Нищо повече не давам. И без това ми излиза доста солено. Плащам цялата мебел, а ви е останало само манното. Взимам го. Подпишете се тук и тук.

Той се изплаши. Трябваше мислено да го провокирам. Беше недоволен, копелето му с копеле! Изплаши се да не се е прекарал.

Стоп, край на емоциите! Благодарен съм на консерваторите и чиновниците от Трансгалактичния кредит — те си нямат представа с какво търгуват! Благодарен съм и на този дръвник. Нищожество, което цял живот е трупало само мангизи. Квазихуманоид, егоист, скъперник, който няма нито чувство за прекрасното, нито жажда за познание, нито дори елементарно любопитство. Зная, че нарушавам Закона, но ти си наистина уникално омерзителен! Моят приятел, биологът от Арктур 3, колекционер и хуманоид, ще зяпне от възторг, когато получи за подарък такъв като теб.

В замяна на „Интимен диван от епохата на Людовик XIV“.

© Александър Зарубин

Александр Зарубин

Коллекционеры,

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/31]

Последна редакция: 2006-08-10 20:33:49