Джак Кърли - Колекционери на смърт

— Парчета от мащабното платно на Трей Форие, което сте откраднали.

Очите й се изцъклиха, долната й челюст увисна, но само след миг тя възвърна самообладанието си:

— Научил си за Форие, така ли? И си се досетил коя съм. Заслужаваш жалката си заплата, детектив. Честно казано, избрах остров Дофин най-вече за да те държа под око. Държа да наблюдавам главните герои, да следя дали играят добре ролите си. Разбира се, има и друга причина. Досещаш ли се коя е?

— За да ни изкараш от сцената, когато повече не сме ти необходими.

— Бива те в занаята, Райдър. Тъй като обаче ти подхвърлях само объркваща информация, нямаше начин да се усетиш навреме. Целта ми бе да създам впечатлението, че убийствата са дело на психопат със странни наклонности.

— Затова ли си направи толкова труд със свещите, цветята и евтините пръстени, с които накичи убитата монахиня?

— Първо, не си направих Бог знае колко труд, второ, осъществих плана си — нали възложиха на теб разследването?

— Да, хванах се в капана — признах. — Дотам, че неволно да „потвърдя автентичността“ на въображаемата колекция на Хекскамп.

Лидия скочи на крака, закрачи напред-назад, от време на време отиваше да погледне ту през един, ту през друг прозорец, но не преставаше да говори:

— Доказването на автентичността беше единственият ми проблем. Години наред продавах малки парчета от картината. Разбира се, известни търговци като Уолкот бяха склонни да дадат неангажиращи мнения от рода на „Творбата много напомня прочутия стил на Хекскамп…“ Ала когато ставаше въпрос за цяла колекция… Необходим ми беше специалист, който да каже: „Да, смятам, че картината е сътворена от Марсдън Хекскамп.“

— И този специалист се намери в лицето на член от екипа по психопатологични прояви срещу личността.

Тя ми намигна:

— Предишната вечер бях погребала Мари Гилбо и планирах да намеря някой, който да се представи за експерт. Това обаче щеше да ми струва много пари, пък и бе крайно опасно. Случайно видях снимката ти с онази тъпа награда, прочетох дописката и си казах: „Това е човекът, когото търся — героична поза, поглед на самоотвержен борец с престъпността. Накратко, надут тъпанар.“ Извадих Мари от гроба, измих я, пренесох я в мотела и хвърлих въдицата. Не след дълго моят експерт захапа стръвта.

— Помислила си и как да намерим отпечатъците на Койл.

— Естествено. Хитро, а? Миналия месец накарах Рубин да ме заведе в „Коузи Кабинс“. Казах му: „Моля те, скъпи, искам да се чукам на някое долнопробно място, където ходят курвите…“ Идеята много му допадна. Между другото, записът на диктофона беше във връзка с проект отпреди две години, когато видни политици от Флорида водеха преговори със строителни предприемачи, за да разпределят помежду си доста крупна сума.

— Хубаво ни преметна и двамата с Хари. Като си спомня как се преструваше, че се страхуваш от парчето картина, уж изпратено на Койл по пощата…

— Умелата лъжа се състои в това да изпипаш всичко до най-малките подробности. Тръгнах си от мотела, но изведнъж ми хрумна, че е трябвало да оставя до трупа нещо, свързано с изкуството. И с Марсдън Хекскамп.

— Затова на следващия ден си изпратила в манастира парче от картината.

Тя отново ме подритна:

— И вие попаднахте в капана, нали?

— Почти — признах неохотно.

— Върнах се в онова задръстено място и закрепих парче от картината и над главата на разлагащата се Уики, после пак се обадих на тъпата репортерка: „Хайди Уики в Елрейн.“

— Защо ги уби?

— Преди два месеца бях в един ресторант и се засякох с Уики. Каква ирония, а? Хайди така се облещи, че очите й щяха да изпаднат. Може би е решила, че й се е привидяло, само че не можех да рискувам. Имаше опасност откачалките да се свържат помежду си, да тръгнат слухове, че не съм мъртва; рано или късно мълвата щеше да стигне до ушите на бившето ченге Джейкъб Уилоу. Навремето той сложи край на малките ни експерименти и все още чат-пат си вре носа, където не му е работа. Отдавна трябваше да го добавя към моята колекция от сетни мигове.

— Защо не пощади поне безобидната и слабоумна Нанси Шастин?

— Дадох й шанс. Проследих я, спрях колата до нея и я поздравих. За съжаление…

— Тя те е познала. Обърнала се е и е побягнала.

Лидия пак ми намигна:

— Е, не стигна далеч.

— Сега разбирам, че Койл не е бил колекционер.

Тя се ухили:

— За щуротиите в кабинета му ли говориш? За мен беше фасулска работа — купих от железарията гвоздеи и въже, от месарницата — парче прясно свинско, което увих в няколко ризи, за да се изцапат от кръвта. Само за един ден устроих изложбата.