Джак Кърли - Колекционери на смърт

Тя се провикна:

— Един момент, ако обичате.

Погледнах отсечената глава, очите ми се прехвърлиха върху гладкия под. Лидия се обърна да провери дали съм скрит от погледа на човека, който ще застане на прага. После затъкна ножа в колана на джинсите си и го прикри с блузата. Измина краткото разстояние до вратата.

Отвори я.

Дълбоко си поех въздух, събрах цялата си сила и с колене леко побутнах главата на Рубин Койл.

Джейкъб Уилоу притисна шапката си, за да не я отнесе вятърът. Вратата се отвори. Той кимна. Жената се усмихна:

— Какво оби…

Изведнъж млъкна. В мига, в който погледна новодошлия, лицето й стана безизразно като на статуя.

— Добре ли сте, госпожо? — избърбори Уилоу, стреснат от необяснимото й поведение. Хрумна му, че я е виждал някъде, което също беше странно.

След миг обаче се случи нещо още по-странно. Отсечена човешка глава бавно се изтърколи по пода и спря на сантиметри зад жената. Тя не я забеляза; долната й челюст беше увиснала, погледът й беше празен.

Уилоу посегна към оръжието в кобура, прикрепен към глезена му, в същия миг жената сякаш излезе от транса, очите й проблеснаха като разпалени въглени.

Стори ми се, че главата се търкаля като на забавен каданс, почти безшумно. Чух Уилоу: „Добре ли сте, госпожо?“

Затаих дъх, когато ужасяващата ледена топка спря на сантиметри зад Лидия. Виждах само гърба й. Настъпи мъртвешка тишина.

След миг Лидия изкрещя, все едно я бяха обгърнали пламъци. Извади ножа, затъкнат в колана на джинсите си, изскочи навън и замахна. Веднъж, два… три пъти… Уилоу гневно изрева. Някой се изтъркаля по стъпалата. Проехтяха четири последователни изстрела, все едно се взривиха ракети.

Отново настъпи тишина. Чувах само биенето на сърцето си.

Лидия се появи; стискаше ножа, дългото му острие беше обагрено в червено. Върху бялата й блуза имаше две червени точки. Спря и се огледа, сякаш за пръв път стъпваше тук. Видя ме, ала не ме позна — вече беше преминала през последната врата, която я разделяше от лудостта; за нея бях само лесна плячка. Вдигна ножа и тръгна към мен. Спъна се в куфарите до вратата, с крак ги изблъска встрани. Едва сега забеляза червените петна на блузата си — наведе глава и внимателно ги разгледа, като че ли се питаше откъде са се взели.

Лицето й застина, тя се вцепени.

След две секунди „механизмът“ отново се включи. Тя рязко вдигна глава, направи три стъпки.

Пак погледна раните, последва ново вцепеняване.

Изключване, включване. Изключване, включване. Лидия ту пристъпваше към мен, ту спираше, но неумолимо се приближаваше. Изкрещях, сякаш жалкият звук, който се чу изпод лейкопласта, можеше да изплаши убийцата.

Включване, изключване, включване, изключване, ритмични като движението на часовниково махало.

Най-сетне тя се изправи над мен.

Вдигна ножа.

И сякаш се поколеба между поредното включване и изключване.

По-късно осъзнах, че не съм чул петия изстрел.

Ала видях как изведнъж върху корема й безшумно разцъфна алено цвете. Тя потрепери. Спря да го докосне. Този път съзнанието й не се изключи, погледът й бе на човек, който внезапно е получил просветление. Изпусна ножа и се строполи на пода — звукът отекна като гръм.

Джейкъб Уилоу изпълзя през прага; подпираше се на едната си длан, с другата притискаше страната си, следваше го широка кървава диря. Някак си се добра до мен, протегна окървавената си ръка и дръпна лейкопласта.

— Мръсницата ме наръга жестоко, Райдър — избърбори. — Накълца ми черния дроб… Остарял съм… не можах да реагирам навреме… — Озадачено се втренчи в Лидия, сякаш се питаше с какво е предизвикал гнева й.

— Тя е Калипсо, Джейкъб. Обади се на 911, имаш силен кръвоизлив.

— Калипсо ли? Онази Калипсо?

— Друга жена се е самоубила в съдебната зала, а Калипсо години наред е изнудвала колекционерите… Позвъни на 911, старче. Веднага!

Телефонът беше на плота между дневната и кухненския бокс. Уилоу го погледна и изпъшка:

— Не мога.

— Развържи ми ръцете.

Уилоу някак си се изправи на колене и се помъчи да ме освободи, но пръстите му трепереха, а кабелите около китките ми бяха прекалено стегнати.

— Телефонът — повторих. — Опитай се да…

Той се олюля и безпомощно се строполи на пода; ризата му беше така просмукана с кръв, че жвакаше.

— Шшшт, Райдър. Няма да мога — избърбори. — Калипсо… сигурен ли си?

Кимнах. Той се позамисли, после задавено се изсмя и ме потупа по рамото, все едно бях казал остроумен виц: