Джак Кърли - Колекционери на смърт

Тя скочи и погледна през прозореца, после се обърна към мен:

— Не знам как изглеждат тези приспособления. Приличат ли на тръби? — Отново погледна навън и видимо се успокои — визуалната входяща информация отговаряше на онова, което й бе казано. — Изглежда неспокоен, май се кани са си тръгне. Този клиент ще го изпуснеш, Райдър. — Изсмя се, мина край мен, размаха ножа пред очите ми и отиде в кухненския бокс.

Джейкъб Уилоу се качи в пикапа, понечи да завърти ключа за двигателя. Хрумна му, че има много време, докато фериботът потегли обратно към форт Морган; можеше да отиде до прочутия аквариум на острова, а на връщане да провери дали Райдър се е прибрал. За всеки случай щеше да му остави бележка. Взе от жабката бележник и химикалка и написа:

Бях тук в 3.00. И мен не ме сдържа на едно място. Докато чакам ферибота, ще отскоча до аквариума. Отдели десет секунди и СЕ ОБАДИ ДА МИ КАЖЕШ КАКВО СТАВА!!! Искрено твой:

Слезе от колата, изкачи стъпалата към къщата, помъчи се да пъхне бележката между вратата и рамката, само че те плътно прилягаха една към друга. Той хвана валчестата дръжка, опитвайки се да поразшири процепа. Дръжката се завъртя. Очите му се разшириха от изненада — вратата не беше заключена.

Той я открехна, надникна в прохладната дневна, огледа се. Бялото ленено сако на Райдър беше преметнато на облегалката на един стол. Отдолу висяха някакви каишки.

„Какво пък, ще погледна — каза си Уилоу. Пристъпи в стаята, вдигна сакото. Отдолу беше кобурът със служебния пистолет на Райдър. — Да му се не види, кое ченге излиза без оръжието си?“

Самият той не мърдаше никъде без малкия револвер, който носеше в кобур, прикрепен към глезена си — тежеше само петстотин грама и не затрудняваше движенията му. Този случай изглеждаше прекалено странен и човек трябваше да е подготвен. Лудите бяха непредсказуеми.

Излезе на верандата. Представи си как Райдър слиза по стъпалата, качва се в колата и потегля на някъде. Обаче не взима оръжието си. Защо?

Обърна се към съседната къща, в която преди малко беше влязла непознатата, вероятно някаква курортистка. Забеляза леки вдлъбнатини в пясъка между двете постройки. По разстоянието помежду им прецени, че са отпечатъци от стъпки.

Вятърът откъм залива ту се усилваше, ту стихваше. Уилоу се запита колко ли време е необходимо да се запълнят вдлъбнатините при този вятър. Позамисли се, после се върна при пикапа. Беше пристигнал преди четвърт час, а следите му започваха да се заличават. Отново се загледа в отпечатъците между къщите. Бяха отпреди максимум деветдесет минути, иначе вече щяха да са изчезнали.

Хрумна му, че ако жената не е курортистка, а живее тук, може би е приятелка на Райдър и той е изтичал до дома й, за да й каже нещо важно. Може би…

Въпроси, въпроси… прекалено много „може би“.

Уилоу мразеше въпросите и неизвестността.

Побутна назад шапката си и последва дирята в пясъка.

Чух скърцането на пясък и раковини — някой приближаваше къщата. Лидия изтича до прозореца:

— Онзи дъртак идва насам. Сигурно ще ме пита дали не съм те виждала. — Усмихна се престорено и заговори като празноглава лигла: „Ах, скъпи господине, разминахте се с господин Райдър! Той отиде в Бирмингам при свой болен приятел.“ Знаеш ли, хрумна ми нещо. Ще се отървем от стареца, после ще те отведа на места, за които не си подозирал, че съществуват.

Стъпките стихнаха, сякаш Уилоу бе спрял да огледа къщата.

После ги чух отново, този път бяха по-близо.

Представих си какво ще се случи. Лидия отваря вратата, Уилоу е на площадката отвън. Ще го познае ли? Кога го е виждала за последен път? Какво ще направи той? Ще разбере ли коя е? А може би изобщо не я познава, защото преди трийсет години буквално се е изпарила…

По стълбището проехтяха стъпки. Лидия просъска:

— Онзи се качва, Райдър. Не мърдай от тук, ей сега се връщам. Не бой се, ще имам достатъчно време да се позабавляваме, преди да взема ферибота. — Кимна към отсечената глава и съучастнически ми намигна: — Прави компания на Рубин, докато се отърва от дъртия глупак.

Напрегнах сили и с коляно побутнах ужасяващото нещо — беше твърдо като топка за боулинг.

На вратата се почука.

Трескаво размишлявах. Знаех, че ако пропусна тази възможност да се спася, с мен е свършено. Изведнъж си спомних как съзнанието на Лидия се „изключваше“, когато тя се изправяше пред нещо неочаквано — в психологията тази реакция се нарича „дисоциация“. Запитах се дали мисловният й апарат ще престане да действа за няколко секунди, ако Уилоу внезапно изникне пред очите й.