Джеймс Туайнинг - Черното слънце

Тя го прегърна и прошепна в ухото му:

— Липсваше ми.

— И ти. — Кърк също я прегърна. — На всички ни липсваше. Как пътува?

— Добре, благодаря. Добро утро, Арчи. Добре ли спа?

— Можеше да ми кажеш, че ще идваш — укори я той.

— И да пропусна да видя физиономията ти? За нищо на света! — засмя се Доминик.

Арчи грабна от стената закачалката с костюма си и се запрепъва към банята, все така увит е чаршафа.

— Току-що направих кафе — каза Том, когато Арчи изчезна, след като още веднъж ги погледна гневно и обвинително. — Искаш ли?

— Да — отвърна тя.

— Проследиха ли те?

— Мисля, че не.

— Значи Търнбул дойде снощи, както се уговорихме?

— Не. Обади ми се, след като беше говорил с теб, и се разбрахме да се срещнем сутринта на летището. Тревожеше се, че през нощта ръката може да се размрази.

— Имаше ли проблеми с митницата или другаде?

— Никакви. Не предполагах, че е толкова лесно да разнасяш насам-натам човешки крайник.

— Да — рече Кърк, даде й кафето и седна до нея. — Прикритието е страхотно. С Арчи непрекъснато го използвахме. Щом свърши проверката на документите, властите не докосват кутията. Не искат някое нещастно дете да умре, докато чака да му трансплантират орган, защото са замърсили новото му сърце или бъбрек. А медалите?

— Търнбул донесе и тях. Арчи се оказа прав. Вайсман наистина е имал Рицарски кръст.

Доминик извади един плик и му го даде. Том го отвори, извади медала, обърна го, за да погледне задната страна, после кимна доволно.

— Има същите странни знаци като медала на Ламерс.

— Взех и картината на Белак. Реших, че може да е полезна.

— Добра идея.

— Между другото, забеляза ли дупчиците в платното?

— Да. Защо?

— Сториха ми се странни. Много са подредени. И са с абсолютно еднакви размери. Не изглеждат случайни.

— Не разбирам защо някой ще ги направи нарочно, освен ако не е искал да обезобрази картината.

Арчи излезе от банята. Беше възвърнал обичайното си спокойствие, след като бе облякъл костюма си — той сякаш му придаваше някакво много нужно му самочувствие.

— Всъщност какво е това, Том? — попита Радж и посочи капака на махагоновата кутия.

— Нацистки символ — обясни Кърк. — Свастика с дванадесет лъча вместо с четири, по един за всеки човек. Известна е като Черното слънце. Виждал ли си такова нещо?

— Не — отвърна Дхута и погали капака с пръст. — Макар че свастиката е индуистки символ.

— Да. — Том кимна, спомняше си разговора с Лаше.

— Думата произлиза от санскритски и означава „да бъда добре“. В свещените писания може да означава „брама“, което е късмет, или „самсара“, прераждане. — Радж вдигна глава и добави замислено: — Кое ли от двете ще е за теб, Том?

Финансовият район, Цюрих

8-и януари — 12:42

„Фьолц и Компания“ се помещаваха в ъглова постройка в един от най-скъпите квартали в Цюрих. Сградата бе от средата на деветнадесети век, неокласическа, въпреки че проектът не беше добре обмислен. Огромните каменни колони на входния портал бяха архитектурно противоречива комбинация между йонийски и коринтски стил.

Най-поразителното беше, че докато растящите цени на недвижимите имоти бяха принудили собствениците на съседните парцели да надстрояват все повече етажи, за да увеличат максимално печалбата от земята си, сградата на „Фьолц“ беше само на два етажа. Изглеждаше малка в сравнение с много по-големите постройки около нея, но говореше повече за богатството и властта на банката и от най-високия лъскав небостъргач.

Елегантно облечен мъж в тънък син памучен костюм посрещна Том и Арчи в малкото мраморно фоайе. Помещението приличаше повече на частен дом, отколкото на банка. От двете страни на бронзовата врата, водеща към главната зала, имаше мраморни масички с крака от абаносово дърво, на които беше гравиран по един златен лист. Върху масичките бяха поставени големи железни урни.

— Guten morgen, meine Herren. 11

— Guten morgen — отвърна Кърк и премина на английски. — Идваме да се срещнем с господин Фьолц.

Мъжът се намръщи, сякаш надуши нещо неприятно, и ги огледа от главата до петите, особено Том в неговите избелели джинси и маратонки.

— Имате ли уговорен час?

— Не.

Устните на мъжа потрепнаха, сякаш бе чул забавна шега.

— Съжалявам, но хер Фьолц е зает човек. Ако ми кажете имената си и телефонния си номер, ще помоля някой от служителите да ви се обади. — И посочи с глава към вратата, за да им покаже, че трябва да напуснат банката.