Джеймс Туайнинг - Черното слънце

Фьолц седна, вторачи се в ключа и после бавно кимна.

— Имате ли номер на сметка?

— Да — отвърна Кърк.

— Кажете ми го.

— 1256093574.

Предишната нощ Търнбул беше потвърдил числата и Том ги беше запаметил.

Фьолц присви очи, свали очилата си, въведе цифрите в компютъра, натисна ENTER, изчака, а после вдигна глава и се усмихна.

— Добре дошли във „Фьолц и Компания“, господа.

13:10

— Моите извинения. Моля, простете ми за грубостта.

Високомерието на Рудолф Фьолц се смени с любезна усмивка и поток от сърдечни извинения.

— Не се притеснявайте — каза Том и отпи от кафето, с което Фьолц настоя да ги почерпи.

— Много хора опитват късмета си тук, затова трябва да сме внимателни.

— Какво търсят? — попита Арчи.

— В Швейцария всеки търси не шоколад или нов часовник, а пари. А в нашия случай — или сметки, изоставени от жертвите на холокоста, или нещо, за което да ни съдят. Баща ми прояви достатъчно разум, премахна бизнеса с депозитните кутии и предаде всички непотърсени средства на фонда на оцелелите от холокоста, за да избегне бъдещи… усложнения.

— Но не всички кутии са били предадени, нали? — отново попита Арчи.

— Не, разбира се. — Фьолц се усмихна гордо. — В края на краищата ние сме банка. Първото ни задължение е към нашите клиенти, а не към еврейското лоби. Тук, във „Фьолц и Компания“, не забравяме това.

— Радвам се да го чуя. А нашата сметка…

— Всичко е точно, каквито са първите инструкции. Нищо не е докоснато.

— Отлично.

— Поне не и от последния път, когато е получен достъп.

— Когато по-точно е било това? — попита Арчи.

Фьолц махна очилата си и погледна екрана.

— Месец май петдесет и осма година.

— Петдесет и осма — бавно повтори Кърк. Според пощенското клеймо въпросната година Ламерс беше изпратил по пощата снимките на трите картини на Белак на Вайсман. — Доста отдавна. Още една причина да не протакаме, ако не възразявате, хер Фьолц.

— Разбира се, разбира се. — Фьолц скочи. — Моля, последвайте ме, господа.

Отново минаха покрай секретарките, излязоха в коридора и стигнаха до друга врата. Зад нея имаше широко стълбище. Площадките бяха застлани с тъмнозелен мокет. През стъкления купол горе се виждаше сивото небе.

Фьолц бръкна в джоба си, извади ключ, отвори вратата под стълбището и запали лампите, които осветиха тесни стълби.

— Винарската изба.

Тримата се озоваха в стая с нисък таван. Беше студено и миришеше на мухъл. Помещението беше осветено само от две слаби крушки. До стените бяха наредени лавици с прашни бутилки вино. Етикетите им бяха избелели и изпъстрени с петна.

— Хубава колекция имате — одобрително отбеляза Арчи и извади бутилка „Шато Лафльор“ от 1961 година.

— Благодаря. — Фьолц се поклони. — Но скоро ще видите, че тук има още по-големи съкровища.

Отиде до задната част на избата и издърпа един рафт. Отзад се откри голяма стоманена врата. Фьолц извади ключ и я отвори.

Лампите се запалиха автоматично и осветиха абсолютно чиста бяла стая с гумиран под. В средата беше монтирана маса от неръждаема стомана, а на отсрещната стена — монитор с плосък екран. Вдясно от него се виждаше предната част на стоманено чекмедже. Всичко в стаята беше овално и гладко. Нямаше никакви остри ръбове.

— Колко сметки държите тук? — попита Том. Опитваше се да говори безразлично и да не издаде интереса си.

Фьолц замислено потърка брадичката си.

— Имате предвид като вашата ли? Имаме около двеста, които датират от войната и все още са отворени.

— Как преценявате дали са отворени?

— Отворените имат адрес за връзка, предимно пощенски кутии, за посочените притежатели на сметките. На тях им изпращаме важна информация, като например вашия нов ключ, когато модернизирахме системата за сигурност. Ако не го върнат, смятаме сметката за отворена.

— А ако го върнат?

— Това обикновено означава, че първоначалните притежатели или попечители са починали и заедно с тях е погребана информацията за съществуването на кутията. Ние обаче продължаваме да я пазим в случай че някой установи контакт. Повечето кутии са взети под наем за деветдесет и девет години и са платени предварително, затова сме длъжни да ги държим до края на този период. Когато срокът за наемането им изтече… Ами, да речем, че тогава проблемът вероятно няма да е мой.

Той се засмя, обърна се към компютъра и го докосна с пръст. Машината мигновено се включи и на черния екран се появиха десет бели въпросителни знака. Фьолц се обърна към Том и Арчи.