Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Имаме депозитна кутия тук и бихме желали незабавно да я видим.

Мъжът се изсмя.

— Тук няма депозитни кутии. Това е банка, а не бюро за изгубени вещи.

— Кажете на хер Фьолц, че имаме ключ — настоя Кърк и му го показа. — И че няма да си тръгнем, докато не ни приеме.

Човекът се втренчи колебливо в ключа, после в Арчи, чието изражение потвърждаваше, че намеренията им сериозни.

— Изчакайте тук — тросна се мъжът, отиде до една масичка вляво, извади черен телефон от желязната урна и набра трицифрен номер, без да ги изпуска от поглед. — Хер Фьолц? — Обърна се с гръб към тях, за да не го чуват, но току поглеждаше ключа, който Том продължаваше да държи в протегнатата си ръка, и непрекъснато кимаше, докато слушаше какво му говорят от другия край на линията. Накрая затвори телефона, изчака сковано секунда и после отново се обърна към тях. На лицето му грееше невероятно радушна усмивка.

— Моля да ми простите, господа. Разбира се, че хер Фьолц ще ви приеме веднага. Насам, ако обичате.

Отвори бронзовата врата и ги покани да го последват. На стените с ламперия от тъмно дърво бяха окачени портрети на навъсени преуспели господа. Стъпките на тримата заотекваха по пода от черно-бели шахматно подредени мраморни плочки. Мъжът ги въведе в един кабинет вляво. Две секретарки трескаво печатаха на клавиатурите. Плоските екрани на компютрите им бяха поставени в кутии от махагон и месинг, сякаш присъствието на модерна техника можеше да опетни аристократичния облик на банката.

— Палтата ви, моля. — Гласът на мъжа беше стихнал до почтителен шепот. Той взе връхните им дрехи и внимателно ги сложи на закачалката от ковано желязо на стената. Опита се да вземе и куфарчето на Том, но той успя да го разубеди, като категорично поклати глава и се вторачи в него, без да мига. След това мъжът почука тихо на масивната дървена врата, която застрашително се извисяваше между бюрата на секретарките. На месинговата плочка с красив калиграфски почерк, подобен на надписа на ключа, пишеше, че това е кабинетът на директор Рудолф Фьолц.

Отговор не последва и Том проследи погледа на мъжа до миниатюрния светофар, монтиран вляво от вратата. Светлината беше червена и те зачакаха търпеливо. Чаткането на ноктите на секретарките по клавиатурите отекваше като изстрели. Най-после светна зелената лампа. Мъжът отвори вратата, махна с ръка да им покаже, че може да влязат, и затвори зад тях.

Лъчите на ниското зимно слънце проникваха през прозореца вляво и разделяха стаята по диагонал надве. Половината беше в сянка, а другата страна, където стояха Том и Арчи, беше обляна в светлина. Въпреки яркия блясък Кърк забеляза, че кабинетът на Фьолц се придържа към същата строга традиционна схема като останалата част на банката — мек червен килим, лавици с книги на стените и безучастен портрет в цял ръст над камината.

— Какво искате?

Акцентът беше силен и гласът — враждебен. Том присви очи, защото му беше трудно да определи посоката, от която се чу. Постепенно, когато очите му привикнаха със сумрака, той видя тъмен силует, прегърбен над бюрото в отсрещната страна на помещението.

— Хер Фьолц? — попита Кърк и тръгна към бюрото. Арчи остана на мястото си, както се бяха уговорили.

— Какъв сте вие? Журналист? Наемен драскач, който се опитва да направи кариера на гърба на доброто име на семейството ми? — Човекът стана, без да обръща внимание на протегната ръка на Том. — Или поредният адвокат, опитващ се да си изкара прехраната за сметка на усилената ми работа.

— Уверявам ви, че не съм нито едното, нито другото — отвърна Кърк и спря пред бюрото.

— Вече не съществуват депозитни кутии. Това беше неблагоразумие стратегия за разнообразяване на дейността, измислена от дядо ми през войната. Баща ми взе мъдро решение и я премахна през шестдесетте години с пълното съдействие на Швейцарската банкова комисия, както сигурно знаете, ако сте си научили урока. Нямате работа тук.

Хер Фьолц се наведе напред, сякаш за да наблегне на думите си, и Том видя лицето му. Рудолф Фьолц беше сравнително млад, на четиридесет и няколко, и имаше същия нетрепващ пред нищо поглед и горда осанка като на мъжете на портретите в коридора. Тъмнокестенявата му коса беше грижливо подстригана и сресана надясно. Прошарените косъмчета по слепоочията бяха много по-забележими в късата му брада. Очилата му бяха без рамки и с дръжки от прозрачна пластмаса.

— Шестдесетте години на миналия век? — попита Том и хвърли на бюрото ключа, който бяха намерили в кутията от орехово дърво. — Тогава как ще обясните това? В случай че не го познавате, на ключа е гравирана вашата емблема. И освен ако дълбоко не греша, ключалката, която отваря, е последната дума в съвременната технология.