Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Моля, въведете номера на сметката.

Кърк написа кода, възстановен от ръката на Вайсман, като избра всяка цифра от списък в долната част на екрана. Мониторът угасна, после отново светна и на него се изписа:

Добре дошли

Конто: 1256093574

Име на сметката: Верфен

Bitte Schlussel einfuhren

„Име на сметката «Верфен»? — зачуди се Том. — Какво или кой е това?“

Фьолц прекъсна мислите му.

— Моля, поставете ключа. — И посочи малкия триъгълен процеп под екрана.

Кърк пъхна ключа. След секунди се отвори малък графичен катинар, който потвърди, че лазерите успешно са разчели знаците на ключа.

— А сега инфрачервените лъчи — подсказа Фьолц.

Том натисна бутона на гумирания край на ключа. Отвори се друга графична врата — потвърждаваше, че алгоритмите съвпадат.

— Е, господа, ключът ви съответства на номера на сметката. Остава само сканирането на дланта.

— Хер Фьолц — попита Кърк, — бихте ли ни оставили насаме с моя колега?

— Естествено. — Фьолц кимна разбиращо. Все пак беше швейцарски банкер професионалист. — Просто поставете ръката си на панела. — Той посочи вляво от монитора на компютъра, където имаше стъклена плоскост. — Системата ще извади депозитната ви кутия и ще я сложи тук. Когато приключите, поставете кутията отново в чекмеджето и системата ще се пренастрои. Аз ще сляза и лично ще затворя стаята, след като си тръгнете.

— Благодаря за помощта — рече Кърк и стисна ръката му.

Фьолц се качи по стълбите, а Том сложи куфарчето на масата и го отвори. Ръката на Вайсман беше внимателно пакетирана в лед и запечатана херметически в прозрачно найлоново пликче с още торбички лед. Въпреки това вече беше започнала да мирише и плътта бе пожълтяла.

— Господи — измърмори Арчи. — Каква гадост!

Като дишаше през уста, Кърк бръкна в пликчето и извади ръката: държеше я над китката. Отрязаният крайник беше твърд и хлъзгав като мъртва риба.

Том се приближи до стъкления панел и сложи отгоре безжизнената ръка. Дълбоко отдолу блеснаха кръстосани червени лъчи — сканираха повърхността на ръката. На екрана блесна предупреждение.

— Сканирането неуспешно — изсумтя Кърк.

— Колко опита имаме?

— Още два. След това системата се изключва.

— Лошо.

— Търнбул каза, че Вайсман е пътувал в чужбина само веднъж, преди три години, на някаква конференция в Женева. По думите на Фьолц по същото време тук са осъвременили системата за сигурност. Съмнявам се, че това е случайно съвпадение. Вайсман може спокойно да се е качил на влака дотук, да е дал дланта си за сканиране и после да се е върнал в Женева навреме за вечеря. Никой не би заподозрял нищо.

— Може би пръстите трябва да са притиснати по-силно до стъклото — предположи Арчи.

Том натисна ръката на Вайсман. Червената решетка отново светна и отново угасна.

— Сканирането неуспешно — унило каза Том. — Мисля, че четящото устройство засича краищата на пръстите ми там, където се застъпват. Може би трябва да опиташ ти. Твоите ръце са по-малки от моите.

— Добре. — Арчи натисна ръката на Вайсман толкова силно, че пръстите се сплескаха върху стъклото. Лазерната решетка отново я сканира. Екранът угасна и после се появи друго съобщение.

— Сканирането успешно — промълви Кърк.

Арчи хвана ръката с връхчетата на пръстите си и като я държеше колкото е възможно по-далеч от себе си, я пусна в найлоновото пликче, запечата го и с облекчение затвори куфарчето.

Отвъд стената се разнесе бръмчене и Том и Арчи се спогледаха. Някъде дълбоко под тях роботизираната ръка сравняваше данните им за достъп със стотиците кодове на кутиите, сложени в плитки чекмеджета в бомбоустойчивия огнеупорен трезор. Механизмът трябваше да намери кода на тяхната кутия, да я извади от гнездото й и да я изпрати нагоре. След малко предната част на чекмеджето забръмча и се издигна няколко сантиметра.

Арчи го издърпа. Вътре имаше очукана метална кутия. Той я извади и я сложи на масата. Беше дълга около метър, широка седемдесет и пет и дълбока петнадесет сантиметра.

— Е, дай да видим. — Кърк се усмихна и вдигна капака.

Подразделение на ЦРУ, Цюрих

8-и януари — 14:20

— Мобилен Едно, тук Сребърна шпора. Обади се.

— Казвай, Сребърна шпора — чу се отговорът от другия край на линията.

— На позиция ли си, Робъртс? — Агент Бен Круди се наведе над стола на диспечерката и заговори в микрофона й.

След секунди единият от трите монитора с плоски екрани пред облечената в костюм диспечерна се включи. В същото време на големия екран над главите им се появи директна сателитна картина на града. Червената точка показваше местоположението на агента, предавано от портативния му GPS. Наоколо пулсираха още пет точки — обозначаваха позициите на останалите членове на екипа през последните пет минути.