Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Дайте вода — заповяда Хехт и щом му подадоха пълна чаша, я допря до устните на портиера, който благодарно отпи.

— Добре ли си, Николас?

Ганц кимна. Целият трепереше.

— Дишай дълбоко. Помага. Сега ще те попитам още веднъж. Кои бяха онези мъже?

— Не казаха — извика портиерът. — Само ми показаха снимка и ми казаха да им се обадя. Не ги попитах. Не ме интересуваше. О, Господи, пръстът ми! Пръстът ми!

— Кой беше на снимката? Аз ли?

Ганц поклати глава.

— Той ли? — Хехт кимна към Конрад, който все още държеше ножа. От лъскавото острие капеше кръв.

— Не.

— Не лъжи! — изкрещя Хехт.

— Не лъжа. — Ганц изпищя, понеже Конрад пак сграбчи китката му. — Той беше. — Окървавеният остатък от показалеца му трескаво се разклати, докато се опитваше да посочи.

— Той беше. Хер Смит.

Ренуик стана.

— Аз?

— Да, да, да! — стенеше портиерът.

Хехт се приближи до Ренуик.

— Какво означава това?

— Търсили са мен, не теб.

— Защо?

Ренуик сви рамене.

— Имам свои проблеми, които не те засягат.

— Засягат ме, когато застрашават безопасността ни — възрази Хехт.

— Провървяло им е. Показали са снимка и няколко дни по-късно се появявам. Вероятно ме издирват в цяла Европа. Това доказва, че вече ще трябва да се крием.

— И без това се крием.

— Шефе, какво да го правим тоя? — попита Конрад.

Ганц отново повръщаше.

— Убийте го — тихо каза Ренуик.

— Да го убием? — Хехт очевидно не беше съгласен. — Защо?

— Той видя мен, теб и това място. Кой знае какво е чул. Убийте го. — Гласът му беше студен и безразличен.

— Не ни трябва полицията да слухти по дирите ни…

Ренуик блъсна Хехт, взе ножа от ръката на Конрад, сграбчи косата на Ганц, дръпна главата му назад и с едно-единствено светкавично движение му преряза гърлото.

Ганц се разтърси конвулсивно, повдигна се от стола, сякаш го екзекутираха с електричество, после се отпусна безжизнено. Главата му клюмна на една страна. Върху гърдите му се изливаше водопад от кръв.

Ренуик даде ножа на Хехт.

— Вече действаме както аз кажа, Йохан. Никакви свидетели. Никакъв риск. Никаква недовършена работа.

Парк „Монсо“, Париж, Франция

8-и януари — 07:46

Двамата мъже се приближиха към олющена зелена пейка от различни посоки. По-възрастният седна и извади днешен брой на „Екип“. Според първата страница ПСЖ бяха на път да сключат поредния договор за много пари. По-младият извървя още двадесетина метра, спря и се огледа, после се върна и се настани на пейката до първия мъж.

Носеха еднакви златни пръстени на кутретата на левите си ръце. На плоската част бяха гравирани дванадесет квадратчета, в едното от които беше инкрустиран малък диамант. Пръстените се различаваха само по местоположението на скъпоценния камък. Диамантът на по-възрастния мъж беше поставен в долното ляво квадратче, а на по-младия — в горното дясно.

— Защо ме повика да се срещнем тук? — измърмори първият, криеше се зад вестника.

— Положението се влоши — като едва движеше устни, отвърна вторият; гледаше малкото декоративно езеро, оградено с неубедителни „римски“ колони. — Реших, че ще искате да го чуете с ушите си.

— И без това ми се обаждаш само когато имаш лоши новини — изсумтя възрастният мъж. — Не виждам защо този път…

— Кърк бележи напредък.

Възрастният мъж изсумтя пренебрежително.

— Какъв напредък?

— Достатъчно голям. Днес единият му съдружник посети племенницата на Ламерс.

Последва мълчание. В далечината отекна детски смях, придружен от музиката на въртележката. Шарените кончета се издигаха и спускаха, преследваха се в безкраен кръг.

— Тя не подозира нищо. Освен това претърсихме из основи къщата, преди да я запалим. Там нямаше нищо.

— С изключение на витража в местната църква.

— Какъв витраж? — Мъжът остави вестника, забравил опитите да скрие лицето си.

— Витражът, който е поръчал Ламерс.

— Защо не знаехме за това?

— Защото не ни е казал.

— Какво изобразява? — В гласа на възрастния мъж прозвуча леко безпокойство.

— Замък. Триъгълен замък.

— Merde. 10

— И това не е всичко. Тя му даде нещо. Не можахме да видим какво, но той дойде с празни ръце, а си тръгна с чанта.

Отново настъпи мълчание: първият мъж обмисляше информацията, която току-що му бяха съобщили.

— Къде е сега съдружникът? А Кърк?

— В Цюрих. Отиде при Лаше.

— Лаше! — възмутено възкликна възрастният мъж. — Този стар глупак никога няма да…