Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Следващия път няма да е необходимо — увери го Хехт. — Сега си с нас.

— Не съм с никого — поправи го Ренуик. — Аз съм си аз. Имаме уговорка, нищо повече.

— Както искаш. — Хехт сви рамене. — Все още ли си убеден в плана си?

— Разбира се. Пък и заради теб нямаме голям избор. Убийството на Вайсман не беше особено умна идея.

— Може би трябваше да ни се довериш по-рано. — В тона на Хехт отново прозвуча извинение, но пък Ренуик не очакваше друго.

— А ти може би не трябваше да се намесваш. Алчността ти можеше да ни струва всичко.

— Мислиш, че той няма да успее ли? — нервно попита Хехт.

— Мисля, че ако някой може да го намери, това е той.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото е най-добрият. И има отличен шанс да успее.

— Какъв шанс?

— Най-добрият. Аз. Трябва само да го наблюдаваме и да пристъпим към действие в подходящия момент. — Ренуик извади златния си часовник от джобчето на сакото си и го погледна. — Като говорим за това, защо се бавят?

— Не знам. — Хехт се намръщи. — Вече трябваше да са тук… Аха.

Навън спря кола и от нея слязоха Конрад и другите двама мъже от хотела — Карл и Флориан. Довлякоха в гаража голям чувал, който оставяше размазана диря от моторно масло и прах по пода. Все още бяха с пожарникарските панталони, но бяха само по тениски и се потяха обилно. Мускулестите им ръце бяха изрисувани с големи страховити преплетени татуировки.

— Някакви проблеми? — попита Хехт.

— Nein — отвърна Конрад. — Освен че плаче като момиче.

Карл и Флориан се засмяха и изправиха чувала. Конрад извади от левия си ботуш дълъг ловджийски нож и сряза въжето, с което беше вързан чувалът. Платът се свлече на пода като дебела завеса и Ренуик видя портиера на хотела. Устата му беше залепена с тиксо, лицето му беше обезумяло от страх. Конрад го тръшна на един стол и бързо завърза глезените и китките му за краката и облегалките за ръце.

Хехт пристъпи напред и без да пророни и дума, удари пленника по бузата. Главата на портиера отхвръкна настрана, сякаш беше на пружина. Той бавно се обърна. Очите му бяха широко отворени и вторачени, а устната му разцепена. Хехт го удари още веднъж. Столът се прекатури и портиерът падна на студения бетонен под. Разнесе се парливият мирис на урина.

— Напика се! — засмя се Карл. — Мръсно прасе.

— Вдигни го — изрева Хехт.

Карл послушно изправи стола.

— Сега, след като вниманието ти е насочено към мен, ще ти задам няколко въпроса и искам да ми кажеш отговорите. — Хехт се наведе над вързания мъж. — Всеки път, когато реша, че лъжеш, и ако се поколебаеш дори за секунда, преди да отговориш, Конрад ще ти отрязва по един пръст. Когато пръстите ти свършат, ще минем към по-чувствителните органи. — Той посочи с брадичка мокрото петно между краката на портиера. — Ясно ли е?

Човекът кимна трескаво и замига, за да прогони сълзите.

— Хубаво. — Хехт се изправи и направи знак на Конрад, който махна лепенката от единия край на устата на портиера. Лентата увисна на бузата му, потрепваше при всяко издишване, сякаш беше завързана за вентилатор.

— Как се казваш?

— Николас — разтреперано отговори портиерът. — Николас Ганц.

— Е, Николас Ганц, как ни намериха тази вечер? Ти ли се обади?

Портиерът кимна и се разрида.

— Съжалявам.

— Няма нищо — успокои го Хехт. — Защо им се обади?

— Преди няколко дни в хотела дойдоха двама мъже — обясни Ганц, хлипаше — Показаха ми снимка и казаха, че ще ми платят десет хиляди евро, за да им се обадя, ако видя човека, когото търсят.

— Какви бяха? Полицаи? От разузнаването? От Интерпол?

Ганц поклати глава.

— Не знам. Не казаха.

Хехт погледна Конрад и леко кимна. Конрад се наведе, отново сложи лепенката на устата на Ганц и хвана дясната му ръка. Портиерът замята глава и стисна юмрук, но усилията му се оказаха напразни. Конрад разпери пръстите му и ги прикова върху плоската дървена облегалка на стола. Ганц замуча. Приглушените звуци отекваха нечовешки в притихналия гараж.

Конрад опря острието на ножа в показалеца му. При вида на кръвта портиерът припадна и тялото му се отпусна неподвижно. След секунди обаче се свести, защото Конрад натисна силно с длан дръжката на ножа, бавно я завъртя — и отряза пръста. Чу се противно хрущене.

Хехт взе окървавения показалец и го вдигна пред кървясалите очи на Ганц. Портиерът започна да повръща. Раменете му трепереха. Хехт дръпна лепенката от устата му, за да не се задуши, и Ганц повърна върху дрехите си.