Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Не забравяй, че половината пари са мои — напомни Арчи на Том, докато влизаха. — Следващия път питай, преди да ги подаряваш.

— Харчиш много повече всеки път, когато хванеш картите — тихо отговори Том. — Даже няма да усетиш липсата им.

Пристъпиха в стоманена клетка. Силни прожектори, насочени към тях от отсрещната страна на помещението, ги заслепиха. Отстрани се очертаваха тъмни силуети — не помръдваха.

— Радж? — извика Том и засенчи очите си с ръка.

Пред прожекторите се появи друг силует и се чу глас:

— Опрощавате ли ми дълга?

— Да, нали ти казах — отвърна Кърк, кимна и сръга Арчи в ребрата да направи същото. — Не сме дошли да ти създаваме неприятности, Радж. Искаме съвет.

Светлините угаснаха и към клетката се приближи слаб мъж с огромна връзка ключове. Радж Дхута беше нисък, само метър и шестдесет, и жилав. Имаше къдрава черна коса, сресана на път наляво с хирургическа точност, и продълговато лукаво лице. Очите му се стрелкаха ту към Том, ту към Арчи, като на птица, подскачаща на клон. Грижливо подстриганите му дълги мустаци потрепваха като конска опашка.

Внимателно избра един ключ и го пъхна в една ключалка, после сложи втори във втора и трети в трета — и спря, преди да ги превърти.

— Е, имаме ли джентълменско споразумение? — попита недоверчиво, сякаш говореше по телефона с прокурор.

— Да, имаме — отвърна Том.

— Отлично. — Дхута се усмихна широко. — Отлично.

Вратата на клетката най-после се отвори и Том и Арчи влязоха при Радж. Той веднага тресна вратата зад тях.

— Да си стиснем ръцете. — Сграбчи ръката на Кърк и я стисна с изненадваща сила.

— Не познаваш Арчи, нали? — попита Том и измъкна ръката си от менгемето на хватката му.

— Не. — Дхута се усмихна на Арчи. — Приятно ми е най-после да се запознаем, Конъли.

Ръкуваха се като стари приятели, подновяващи почти забравено познанство.

— Къде можем да поговорим? — попита Том: не искаше да губи време.

— Извинявам се. — Радж се поклони. — Наистина съм лош домакин. Заповядайте, заповядайте.

И почти се втурна към отсрещната страна на помещението. Кърк видя, че тъмните силуети около тях са големи ръждясали машини, вероятно отдавна изхвърлени за отпадъци. Подът и стените бяха от влажен позеленял бетон.

— Какво е това място? — попита Арчи, като внимаваше къде стъпва. — Или по-скоро какво е било?

— Стара електрическа подстанция. — Дхута ги поведе нагоре по стълбите към втора стоманена врата — отключи я с други ключове.

— Тук ли живееш? — отново попита Арчи.

— Не, не, не. Това е работилницата ми. Жилището ми е на улицата горе. Дотам се отива от мазето, така че не се налага да излизам. Заповядайте, заповядайте — отново ги подкани Радж.

По време на предишното си посещение Том не беше допуснат до тази част на сградата — тогава Дхута настоя Кърк да чака в мрачното малко преддверие, през което току-що бяха минали. Сега Том видя, че вратата води към огромна зала. Сводестият таван се извисяваше на шест-седем метра над главите им. На еднакви разстояния бяха монтирани лампи. Стоманените им предпазни решетки бяха големи колкото чадъри. Бетонният под беше застлан с десетки застъпващи се килимчета.

— Чай? — попита Радж. — Имам най-различни видове от чичо ми в Калкута. „Ърл Грей“, „Дарджилинг“, „Асам“, „Нилджири“. Какъв желаете? Водата в чайника току-що завря.

— „Ърл Грей“ — отвърна Арчи, докато оглеждаше стаята.

— Кафе. Без захар и сметана — каза Том, с което си спечели очевидното неодобрение на Дхута.

— Щом настояваш. Моля, чувствайте се като у дома си.

Посочи им две протрити канапета до стара масичка за чай в лявата част на стаята и изтърча към мивката да вземе чаши. Том и Арчи оставиха пътните си чанти до вратата и седнаха.

— Трябва да призная, че съм изненадан да те видя, Том. Чух, че вече не се нуждаеш от услугите ми.

— Вярно е. С Арчи се оттеглихме.

— Свършват джентълмените в занаята — оплака се Дхута. — Младите хора, които навлязоха в бизнеса, нямат уважение.

— Нещата се промениха, Радж.

— В индуизма казваме, че човек се е преместил във ванапраста , тоест че се е оттеглил, когато предаде отговорността на по-младите поколения и започне да прави безкористни обществени услуги — сериозно каза Радж.

— А след това? — шеговито попита Том.

— След това пълно отказване от света и единение с Бога.

Кърк се засмя.

— Мисля, че до няколко години ще стигна и до това.

Дхута им поднесе чая и кафето и се настани срещу тях.