Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Странен ключ, нали?

Беше дълъг пет сантиметра и с необикновена форма — беше триъгълен, а не плосък. Освен това нямаше зъбци. На лъскавата му повърхност бяха гравирани малки шестоъгълни знаци.

— Прилича на електронен. Като в частната банка в Монте Карло.

— Какво мислиш?

Стоманеният край на ключа беше обвит в дебела гума, която в сравнение с него изглеждаше грубовата и грозна. От едната страна имаше малко копче, но когато Арчи го натисна, не се случи нищо. От другата страна бяха щамповани преплетени калиграфски изписани букви. На Том му се стори, че различава „Ф“ и „К“, но не беше сигурен. Сви рамене.

— Инициали на собственик? Емблема на производител? Може да е всичко.

— И сега какво? — попита Арчи, сложи ключа в тайното чекмедже и го затвори.

— Трябва да разберем какво отваря този ключ.

— И как по-точно смяташ да го направим?

— В Цюрих сме. Как мислиш, че ще разбера? — усмихна се Кърк.

— Не говориш сериозно.

— Защо не?

— Радж? — подозрително попита Арчи.

— Кой друг?

— Можем ли да му имаме доверие?

— Е, има само един начин да разберем — заяви Том.

Випкинген, Цюрих

7-и януари — 22:40

Река Лимат течеше на северозапад към индустриалната зона на Цюрих, далеч от центъра на града. Районът представляваше конгломерат от складове и високи бетонни производствени сгради. Пепелявосивите стени бяха облепени с черни плочки. Комините и отдушниците на отоплителните системи бълваха задушлив пушек.

Том и Арчи минаха по моста Випкингер и тръгнаха по Брайтенщайн Щрасе и после надолу по Ампер Щрасе, откъдето слязоха по стръмните стълби до слабо осветена пътека, минаваща успоредно на реката.

— Сигурен ли си, че е тук? В тая дупка? — попита Арчи. Тонът му предполагаше, че това е малко вероятно.

На тридесетина метра над главите им застрашително се извисяваше крайречният булевард. Тухлите близо до земята бяха изрисувани с графити и облепени с листовки. Мръсни прозорци тъмнееха на стената на фабриката на отсрещния бряг като амбразури в стена на крепост.

— Поне беше, когато идвах последния път — отвърна Том.

— Идвал си тук? Кога?

— Преди три-четири години. Когато направихме онзи удар във Венеция. Помниш ли?

— А, да — ухили се Арчи. — Две картини на Рембранд за десет минути. Де да бяха всичките удари такива.

— Не забравяй, че ако не беше Радж, щеше да се наложи да разбия сейфа.

— Добре де, добре — отстъпи Арчи. — Признавам, че е способен ключар.

— Най-добрият в занаята. Много добре го знаеш.

— Но можем ли да му се доверим?

Кърк въздъхна. Годината извън играта очевидно не беше направила много, за да разсее вродената предпазливост на Арчи към почти всяко друго същество, особено когато ставаше дума за пари. Дхута им дължеше две хиляди долара за информацията, която му бяха съобщили преди няколко години, и оттогава демонстрираше забележителни умения да се изплъзва. Тъкмо оттам произтичаха опасенията на Арчи. За него дълговете категорично те поставяха в четвъртия кръг на ада. Нещата не се вършеха така.

Том спря пред една стоманена врата, вградена в стената на крайречния булевард. Сивата боя едва се виждаше под дебелия колаж от обяви, рекламиращи дискотеки и различни други местни забавления. Над вратата обаче ясно се открояваше яркожълт знак с мълния в черен триъгълник.

— Шегуваш се — изсмя се Арчи. — Тук?

— Знаеш какъв е Радж по отношение на личната сигурност. Това държи повечето хора настрани.

Прокара ръка по тухлите на височината на кръста си вдясно от вратата и намери онова, което търсеше — тухла, леко издадена пред останалите. Натисна я и тя леко хлътна, а после отново отскочи в първоначалното си положение. Някъде зад вратата се разнесе звън.

— Искам да се държиш възпитано, Арчи. Не се заяждай с него. Радж е достатъчно нервен и без да го дразниш.

Арчи само сви рамене. Изведнъж изсъска домофон, макар че не се виждаше говорител.

— Да? — чу се писклив, почти женски глас.

— Радж? Ние сме: Том Кърк и Арчи Конъли.

Последва дълго мълчание.

— Какво искате?

— Да поговорим.

— Вижте какво, нямам пари, ако става дума за това. Мога да ги намеря. Утре. Да, утре ще ги намеря. Днес не става. Зает съм. Много съм зает. Утре?

Дхута говореше бързо и със силен индийски акцент.

— Не сме дошли за парите — каза Том, с което си спечели гневния поглед на Арчи. — Нуждаем се от помощта ти. Опрощаваме ти дълга.

Отново настъпи дълго мълчание, после вратата забръмча и се отвори.