Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Закарай ме в хотела ми, приятел. Чака ме работа.

— Какво ще кажеш за болница? — попитах аз и си помислих, че едва ли може да се очаква да отсече някой клон за патерица и да закуцука по пътя. Но той поклати глава.

— Нищо ми няма. Ще се оправя.

Погледнах целенасочено двете превръзки от бяла марля, където бяха преди ръката и кракът му, и вдигнах вежда. В края на краищата раните все пак бяха достатъчно пресни и все още трябваше да се сменят превръзките, а пък и ако не друго, Чътски би трябвало да се чувства поне малко изтощен.

Той също ги погледна и май поомекна. Малко.

— Ще се оправя — повтори и се поизправи. — Да тръгваме. — Изглеждаше толкова уморен и тъжен, че не ми даде сърце да кажа друго освен: „Добре“.

Той закуца към колата, облегнат на рамото ми. Докато му помагах да се качи, пътниците на стария буик излязоха, носеха бира и свински кожички. Шофьорът се усмихна и ми кимна. Отвърнах му с усмивка и казах:

— Крокодилос. — И кимнах към Чътски.

— А — каза шофьорът.

Потеглихме. Чътски мълчеше. След малко обаче започна да трепери.

— О, мамка му — Погледнах го. — Опиатите. Минава им действието. — Зъбите му затракаха и той ги стисна. Дъхът му излизаше със свистене, по голото му лице изби пот.

— Няма ли да размислиш за болницата? — попитах.

— Имаш ли нещо за пиене? — попита той. Доста внезапна смяна на темата, както си помислиш.

— Мисля, че има шише вода на задната седалка — казах възпитано.

— Пиене казах — каза той. — Водка. Уиски.

— Не държа в колата такива неща.

— Мамка му — изръмжа той. — Просто ме закарай в хотела ми.

Закарах го. По причини, известни само на него, Чътски се беше настанил в „Мютини“ на Коконът Гроув, един от най-луксозните многоетажни хотели в района, навремето посещаван често от манекенки, директори на компании, наркотрафиканти и други знаменитости. Все още беше много хубав, но беше позагубил от престижа си, откакто провинциалният някога Гроув беше наводнен с разкош и небостъргачи. Може би Чътски го беше познавал в най-добрите му дни и беше отседнал там от сантиментални подбуди. Човек наистина трябва да е подозрителен към сантименталността на мъж, който носи пръстен на кутрето си.

— Остави ме тук — каза Чътски, щом спрях пред хотела.

Втренчих се в него. Може би опиатите бяха повредили разсъдъка му.

— Не искаш ли да ти помогна да стигнеш до стаята си?

— Ще се оправя — каза той. Това вероятно беше станало новата му мантра. Но не изглеждаше добре. Вече се потеше силно и не можех да си представя как мисли да се добере до стаята си. Но не съм от хората, които навират нежеланата си помощ, така че просто отвърнах:

— Добре. — И загледах как отваря вратата и слиза. Подпря се на покрива на колата и застана нестабилно на единия си крак за миг, преди шефът на пиколата да го види как се олюлява и да се намръщи на оранжевата му дрешка и лъснатия череп.

— Здрасти, Бени — каза Чътски. — Дай ръка, приятел.

— Господин Чътски? — попита неуверено онзи, после челюстта му увисна: чак сега забеляза липсващите му части. — О, господи! — възкликна, плесна три пъти с ръце и един пиколо изскочи навън.

Чътски ме погледна и каза:

— Ще се оправя.

Наистина няма особено какво да направиш, когато си нежелан, освен да си отидеш, което и направих. Последното, което видях, беше Чътски, облегнат на шефа, и пиколото, което буташе инвалидна количка към тях от вратата на хотела.

Беше малко преди полунощ. Карах към къщи, в което беше трудно да повярвам на фона на събитията от тази вечер. Партито на Винс сякаш се беше състояло преди няколко седмици, макар че гостите може би все още не бяха изльокали плодовия пунш. С пътуването си по следите на сержанта и спасяването на Чътски от фермата за гатори обаче си бях заслужил почивката тази нощ и признавам, че не мислех за нищо друго, освен да се пъхна в леглото си и да се завия презглава.

Но, разбира се, няма почивка за грешниците, какъвто съм със сигурност, така че клетъчният ми телефон звънна. Твърде малко хора ми звънят в такъв късен час. Погледнах екранчето. Беше Дебора.

— Привет, сестричке — казах.

— Каза, че ще ми се обадиш, проклетнико!

— Реших, че е малко късничко — отвърнах.

— Да не си мислиш, че мога да заспя, мамка му! — изкрещя тя толкова силно, че на хората от минаващите покрай мен коли със сигурност им писнаха ушите. — Какво стана?

— Прибрах Чътски. Но Данко избяга. С Доукс.

— Къде е той?

— Не знам, Дебс. Качи се на една моторна лодка и…