Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Хвърли ми крака там — каза, — на алигаторите. И ме беше нагласил така, че да гледам. Държеше го така, че да го виждам, и после го хвърли, и водата закипя като… — Чувах надигаща се нотка на истерия в тона му, но и той я чу и млъкна, разтрепери се, пое си дъх и каза малко грубо: — Добре де. Да се махаме.

Стигнахме до портата без повече отклонения по линия на спомените и Чътски се облегна на един стълб, докато отварях. Набутах го в колата, вмъкнах се зад волана и запалих. Когато фаровете светнаха, Чътски се облегна назад и затвори очи.

— Благодаря, приятел. Дължа ти страшно много. Благодаря.

— Няма нищо — казах и подкарах към Алеята на алигаторите. Помислих, че Чътски е заспал, но на средата на пътя той заговори:

— Радвам се, че сестра ти не е тук — каза той. — Да ме види такъв. Това е… Виж какво, аз наистина трябва да се оправя, преди… — Млъкна и не проговори почти половин минута. Подскачахме мълчаливо по черния път. Чудех се къде ли е Доукс и какво ли прави. Или може би какво е направено с него. Като стана дума, чудех се къде е и Рийкър и колко скоро ще мога да го заведа на друго място. Тихо, удобно, където да се съсредоточа върху работата си на спокойствие. Питах се какъв ли е наемът на фермата за алигатори „Блалок“.

— Може би е по-добре да не я безпокоя повече — каза Чътски внезапно и чак след малко осъзнах, че говори за Дебора. — Тя вече няма да иска да има нищо общо с мен, какъвто съм сега, а не искам никой да ме съжалява.

— Не се тревожи — казах. — Дебора е абсолютно безжалостна.

— Кажи й, че съм добре и че съм заминал за Вашингтон — каза той. — Така е най-добре.

— Така може да е най-добре за теб — отвърнах. — Но мен тя ще ме убие.

— Ти не разбираш — каза той.

— Не, ти не разбираш. Тя ми каза да те върна. Тя си го е намислила и не смея да не се подчиня. Удря много яко.

Той помълча малко. После въздъхна тежко.

— Просто не знам дали мога да го направя.

— Мога да те върна във фермата за гатори — заявих весело.

Той не каза нищо повече и аз спрях на Алеята на алигаторите, направих първия обратен завой и се отправих назад към оранжевото сияние на хоризонта, сиреч към Маями.

Мълчахме по целия път до първия къс цивилизация — жилищно строителство и крайпътни молове отдясно в продължение на няколко километра след кабинката за таксите. Тогава вече Чътски се надигна и се загледа в светлините на зданията.

— Трябва да се обадя по телефона — каза след малко.

— Можеш да използваш моя, ако си платиш роуминга — отговорих.

— Трябва ми чиста линия.

— Не си в крак с времето — отговорих. — Монетни телефони няма от години. Никой вече не ги използва.

— Отбий оттук — каза Чътски и макар че това никак не ме приближаваше към моя напълно заслужен дълбок сън, подкарах по страничната алея, която ми посочи. След километър и половина стигнахме някакво минимаркетче, където все още имаше монетен телефон, на стена до вратата. Помогнах на Чътски да доскача до него, той вдигна слушалката, погледна ме и каза:

— Изчакай ме в колата — Което си беше малко заповедническо за човек, който не може и крачка да направи без чужда помощ. Все пак отидох при колата и седнах на капака, докато Чътски си бъбреше.

Стар буик изпухтя на паркинга до мен и неколцина ниски тъмнокожи мъже с мръсни дрехи слязоха и тръгнаха към магазина. Вторачиха се за миг в Чътски, в единия му крак и прясно обръснатата му глава, но бяха прекалено възпитани, за да кажат нещо. Влязоха вътре и подвижната стъклената врата изсвистя зад тях, а аз почувствах как дългият ден връхлита върху мен. Бях уморен, вратът ми беше се схванал и не бях успял да убия нищо. Почувствах се много разнебитен, исках да си отида вкъщи и да си легна.

Зачудих се къде ли доктор Данко е замъкнал Доукс. Всъщност това не беше важно, чудех се просто от празно любопитство. Но когато си представих, че наистина го е завлякъл някъде и скоро ще започне да го обработва, разбрах, че това е първата добра новина от много време, и усетих в мен да се надига топла вълна. Бях свободен. Доукс беше изчезнал. Малко по малко той излизаше от живота ми и ме освобождаваше от недоброволната служба на дивана на Рита. Отново можех да живея.

— Хей, приятел — повика ме Чътски, размаха чуканчето си и аз станах и отидох при него. — Така — каза той. — Да тръгваме.

— Разбира се — казах. — Накъде?

Той се загледа в далечината и видях как стиска зъби. Предпазните светлини на паркинга на минимаркета осветяваха гащеризона му и лъщяха по главата му. Странно е колко различно изглежда едно лице без вежди. В него има нещо откачено, като грим в нискобюджетен научнофантастичен филм, така че Чътски, който би искал да изглежда твърд и решителен, както беше вперил поглед в хоризонта и стиснал зъби, вместо това сякаш очакваше смразяваща кръвта команда от Мин Безпощадния. Но той само каза: