Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Несъмнено си задавах този въпрос ужасно късно — но защо винаги аз? Наистина го мисля. Аз да тръгна да правя всичко това, за да спасявам точно сержант Доукс? Нямаше ли нещо сбъркано в картинката? Като например това, че именно аз участвам в нея?

Но така или иначе бях тук и можех също така да я дорисувам. Прескочих портата и тръгнах към светлината.

Нормалните нощни звуци започнаха да се връщат, малко по малко. Поне приех, че са нормални тук, в дивата вековна гора. Имаше поскърцване, бръмчене и жужене на нашите приятели насекомите, и скръбен крясък, за който силно се надявах да е на някаква сова. Нека е малка, моля. Нещо прошумоля в храсталака отдясно и после притихна. И за моя радост, вместо да се изнервям или изплашвам като човешко същество, се оказах все по-настроен към нощно дебнене. Звуците се местеха, движението покрай мен се забави и всичките ми сетива сякаш бавно се изостряха. Тъмнината поизбледня, просветли се. Подробностите в нощта около мен се очертаваха по-рязко и бавен студен мълчалив смях започна да се надига точно под повърхността на съзнанието ми. Нима горкият погрешно разбран Декстър бе извън средата си и неразбираем? Нека тогава Мрачният странник поеме кормилото. Той ще знае какво да прави и ще го направи.

И в края на краищата защо не? В края на този път, оттатък моста, доктор Данко ни очакваше. Аз бях искал да го срещна и сега това щеше да стане. Хари би одобрил всичко, което направя с този тип. Дори Доукс щеше да трябва да признае, че играта е честна — може би дори щеше да ми благодари. Беше зашеметяващо: този път имах разрешение. И дори повече — в него имаше поезия. От толкова отдавна Доукс държеше моя дух затворен в бутилката. Щеше да има известна справедливост, ако спасяването му го освободеше. И аз щях да го спася, разбира се, че щях да го спася. А после…

Но първо…

Минах по дървения мост. По средата изскърца дъска и за миг замръзнах. Нощните звуци не се промениха, само Тито Пуенте извика страстно и после пак запя. Продължих.

От другата страна на моста пътят се разширяваше до алея за паркиране. Отляво имаше телена ограда, а право напред — малко едноетажно здание с един светещ прозорец. Беше старо и имаше нужда от боядисване, но може би доктор Данко не се замисляше особено над това. До канала вдясно бавно се разпадаше индианска хижичка, палмовите листа на покрива й висяха като раздърпани стари дрипи. Плоскодънна лодка с монтирано самолетно витло беше завързана до порутен кей.

Спрях под сянката на близките дървета и усетих как хищническата студена самоувереност овладява сетивата ми. Обиколих предпазливо паркинга, наляво покрай телената ограда. Нещо ми изръмжа и после цопна във водата, но беше от другата страна на оградата, така че не му обърнах внимание и продължих напред. Мрачният странник водеше — той не се спира заради такива неща.

Оградата зави под прав ъгъл към къщата. Тук имаше последен участък празно пространство, не повече от петнадесет метра, и последна горичка. Спрях под последното дърво за дълго и старателно оглеждане на къщата, но когато опрях ръка на стъблото, нещо изпляска с криле в клоните над мен и ужасно силен тръбен писък процепи нощта. Отскочих, а нещото полетя надолу през клоните и тупна на земята.

И без да спира да си надува побъркания тромпет, застана пред мен. Беше голяма птица, по-голяма от пуйка, и от съскането и крясъците й беше очевидно, че ми е много сърдита. Пристъпи наперено напред, влачеше опашка по земята, после я вдигна и разбрах, че е паун. Животните и птиците не ме обичат, но точно тази сякаш беше обхваната от крайна и яростна омраза. Предполагам, паунът не беше разбрал, че съм много по-голям и по-опасен. Намеренията му, изглежда, бяха или да ме изкълве, или да ме разкара, и тъй като исках тази отвратителна врява да престане веднага, му услужих с достойно оттегляне и забързах покрай оградата към сенките до моста. Щом се отдалечих на безопасно разстояние, се обърнах да погледна къщата.

Музиката беше спряла и светлината беше угаснала.

Стоях замръзнал в сянката няколко минути. Нищо не стана, освен че паунът млъкна и след последен недружелюбен крясък към мен си литна на дървото. След което нощните звуци се възобновиха — скърцането и стоновете на насекомите и поредните ръмжения и плясъци на алигаторите. Но не и Тито Пуенте. Знаех, че доктор Данко дебне и слухти също като мен, че всеки от нас чака другия да направи някакво движение, но не можех да чакам повече. Той нямаше представа какво може да има в тъмното — нямаше начин да знае. Аз знаех къде е той, а той не можеше да знае дали има някой на покрива, или дори дали не е обкръжен. Така че той трябваше пръв да направи нещо и имаше само две възможности. Или да нападне, или…