Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

На това място милият Винс им подаде по голяма чаша от своя убийствен плодов пунш и те ги изпиха, без да спират да се въртят. Едната измърмори:

— Ууу, хубав пунш. — Не разбрах коя от двете го каза, но и двете явно бяха съгласни. Започнаха да се извиват много по-силно и тълпата около нас започна да вие като глутница по пълнолуние. Разбира се, гледката пред мен беше донякъде затъмнена от четири много големи и неестествено твърди цици — по две от всеки цвят, — но във всеки случай май всички освен мен се забавляваха страхотно.

Понякога се налага човек да се запита дали има някаква зла сила с изкълчено чувство за хумор, която управлява нашата вселена. Познавам достатъчно добре мъжките индивиди, за да знам, че повечето от тях биха дали по някоя излишна част от тялото си, за да са на моето място. А пък аз си мислех, че също толкова охотно бих се разделил с една-две свои части, само за да се измъкна от този стол и да избягам от голите гърчещи се жени. Разбира се, бих предпочел частите да са от нечие друго тяло, но бодро бих ги събрал.

Но няма справедливост на този свят. Двете стриптийзьорки седяха в моя скут, подскачаха в ритъма на музиката и се потяха неудържимо върху хубавата ми копринена риза и една върху друга, докато тълпата около нас беснееше. След което всичко заприлича на безкраен престой в чистилището, прекъснат от Винс, който донесе на стриптийзьорките още две чаши пунш и те най-после станаха от скута ми и затанцуваха покрай наобиколилата ги тълпа. Докосваха лица, отпиваха от чашите на купонджиите и сграбчваха нечий случайно попаднал им чатал. Използвах разсейването им, за да освободя ръцете си и да махна тиксото и чак тогава забелязах, че никой не обръща никакво внимание на Декстър с трапчинките, теоретичния Мъж на вечерта. Бърз поглед наоколо ми показа защо: всички в стаята бяха застанали в кръг с увиснали ченета и гледаха двете стриптийзьорки, които танцуваха вече съвсем голи, лъснали от пот и разлято питие. Винс приличаше на карикатура, както беше застанал с почти изскочили очи, но беше в хубава компания. Всеки, у когото още беше останала капка съзнание, беше в подобна поза, вторачен, без да диша. Можех да профуча през стаята, яхнал пламтяща метла, и никой нямаше да ми обърне капка внимание.

Станах, внимателно минах зад тълпата и се измъкнах навън. Мислех си, че сержант Доукс ще чака някъде близо до къщата, но той не се виждаше никъде. Пресякох улицата и надникнах в колата му. И тя беше празна. Огледах улицата — нищо. От Доукс нямаше и следа.

Беше изчезнал.

Има много аспекти на човешкото съществувание, които никога няма да разбера, и нямам предвид само интелектуално. Искам да кажа, че ми лисва способността да съчувствам, както и да изпитвам емоции. За мен това не изглежда голяма загуба, но поставя извън разбирането ми твърде много области на обикновените човешки преживявания.

Обаче има едно поразително човешко изживяване, което мощно усещам, и това е изкушението. И когато огледах празната улица пред дома на Винс Масуока и разбрах, че доктор Данко някак си е успял да хване Доукс, почувствах, че изкушението ме връхлита на замайващи, почти задушаващи вълни. Бях свободен. Тази мисъл се надигаше около мен и ме блъскаше с елегантната си и напълно оправдана простота. Най-лесното нещо на света беше просто да си отида. Да оставя Доукс да си се види с доктора, да докладвам за това сутринта и да се направя, че съм бил прекалено пиян — моето годежно парти беше в края на краищата! — и че всъщност нямам представа какво се е случило на добрия сержант. И кой би могъл да ме опровергае? Със сигурност никой от купонджиите вътре не би могъл да каже нищо приблизително реалистично по въпроса, че не съм гледал панаирджийското шоу заедно с тях докрай.

Доукс щеше да се разкара. Да го разкарат. Да го превърнат завинаги в окончателна мътилка от отсечени крайници и лудост, и никога повече нямаше да освети отново тъмния ми вход. Свобода за Декстър, свободен да съм себе си, и при това не трябваше да правя абсолютно нищо.

Така че защо да не си тръгна? Защо да не предприема една малко по-дълга разходка до Коконът Гроув, където някой детски фотограф чака моето внимание вече твърде дълго? Толкова просто, толкова безопасно — защо не, наистина? Идеална нощ за мрачно наслаждение с тържествен първи такт, почти пълна луна и сладка тръпка, придаваща на цялата работа съвсем случаен характер. Подтикващите нашепвания бяха съгласни, надигаха се в свистящ настоятелен хор.