Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Всичко беше налице. Времето, целта, наедряващата луна и дори алибито, а натискът се беше засилвал толкова дълго, че вече можех да затворя очи и да оставя всичко да се развие от само себе си, да изиграя цялото радостно събитие на автопилот. И после отново сладкото освобождение, приятната възбуда на добре смазаните мускули с всичките им изцедени възелчета, щастливото потъване в първия ми пълноценен сън от толкова време. И на сутринта, отпочинал и облекчен, ще кажа на Дебора.

О, Дебора. Там беше работата, нали?

Да кажа на Дебора, че съм се възползвал от внезапната възможност на бездоуксовата зона и съм хукнал стремително в мрака с Нужда и Нож, докато малкото останали пръсти на нейния любим изчезват в купа боклук? Някак си, дори с моите весели вождове, които настояваха, че това ще е съвсем правилно, не мислех, че тя ще го хареса. То имаше привкус на нещо окончателно в отношенията ми със сестра ми, малка липса на преценка може би, но такава, която щеше да й бъде трудно да прости, и макар че не съм способен да изпитвам действителна обич, все пак исках Дебора да остане сравнително доволна от мен.

И така, отново събрах целомъдреното си търпение и се потопих в усещането за дълго страдаща справедливост. Намусеният Съмняващ се Декстър. Ще стане, казвах на другото си аз. Рано или късно ще стане. Трябва да стане. Няма да чакам вечно, но това трябва да се свърши преди онова. И имаше известно мърморене, разбира се, защото главното беше отлагано от твърде дълго, но аз укротих оплакванията, раздрънках препятствията с някогашното си фалшиво добродушие и извадих клетъчния си телефон.

Набрах номера, който ми беше дал Доукс. След малко се чу звук, после нищо, само слабо свистене. Набрах дългия код за достъп, чух щракване, после неутрален женски глас каза: „Номер“. Казах на гласа номера на клетъчния телефон на Доукс. Последва пауза, после гласът ми продиктува някакви координати. Надрасках ги набързо на бележника. Гласът помълча, после добави:

— Движи се на запад със сто и десет километра в час.

И връзката прекъсна.

Никога не съм претендирал, че съм голям шофьор, но имам малък джипиес, използвам го в лодката си. Върши работа, когато трябва да се набележат добри места за риболов. Така че успях да определя координатите без сериозни проблеми. Устройството, което ми беше дал Доукс, беше на стъпка напред от моето и имаше карта на екрана. Координатите на картата показваха междущатско шосе 75, посока към Алеята на алигаторите, коридор към западния бряг на Флорида. Бях умерено изненадан. Повечето територия между Маями и Неапол са блата и тресавища, прекъснати тук-там от малки парченца мочурлива земя. Пълно е със змии, алигатори и индиански казина, тоест съвсем не прилича на място, където да се отпуснеш и да се наслаждаваш на спокойно разчленяване. Но джипиесът не можеше да лъже, нито пък вероятно и гласът от телефона. Ако координатите не бяха верни, вината щеше да си е на Доукс. Нямах избор. Чувствах се малко виновен, че бях напуснал партито, без да благодаря на домакина, но потеглих към М-75.

Излязох на междущатското шосе само след няколко минути. Градът постепенно се смали, последва последна гневна експлозия на крайпътни молове и къщи преди будката за събиране на таксата за Алеята на алигаторите. Там спрях и отново набрах номера. Същият неутрален женски глас ми даде някакви координати и линията прекъсна. Разбрах, че те вече не се движат.

Според картата сержант Доукс и доктор Данко вече се бяха настанили удобно в средата на неотбелязана водна пустош на около седемдесет километра пред мен. Не знаех как е с Данко, но не смятах, че Доукс ще се задържи на повърхността много добре. Може би в края на краищата джипиесът лъжеше. Все пак трябваше да направя нещо, така че платих таксата на будката и продължих на запад.

На едно място, успоредно на местонахождението на джипиеса, се отклоняваше тесен път. Беше почти невидим в тъмнината, особено след като карах с над сто километра в час. Но след като го видях да профучава край мен, натиснах спирачките и се върнах на заден ход, за да го огледам. Черен път, който водеше през разнебитен мост и после право като стрела към мрака на Евърглейдс. В светлината на фаровете на минаващите коли виждах на по-малко от петдесет метра напред — всъщност нямаше какво да видя. Високи до коляно бурени си растяха по средата между двата дълбоки коловоза. Ниски дървета надвисваха отстрани. Това беше всичко.

Помислих да се върна и да потърся някаква следа, но разбрах, че е глупаво. Да не би да бях индианец следотърсач? Не можех да погледна извито клонче и да кажа колко бели са минали покрай него през последния час. Не бях Шерлок Холмс, за да изследвам коловозите и чрез дедукция да установя, че левак с червена коса и куц е минал по пътя, като е носел кубинска пура и четириструнна хавайска китара. Не можех да намеря никакви следи — не че това имаше значение. Тъжната истина беше, че те може и да бяха минали оттук, че аз бях напълно изчерпан и че краят на сержант Доукс най-вероятно беше близо.