Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

От другата страна на къщата се разнесе внезапен рев на мотор и докато неволно се стегнах, лодката се отлепи от кея, понесе се по канала и потъна в нощта.

И с нея и доктор Данко.

Няколко минути само стоях и гледах къщата, отчасти защото съм предпазлив. Всъщност не видях кой караше лодката и беше възможно докторът все още да се спотайва вътре в очакване да види какво ще стане. Пък и, честно казано, не исках да ме нападат още някакви кресливи хищни пилци.

Но след още няколко минути, през които не се случи съвсем нищо, разбрах, че трябва да вляза в къщата и да я огледам. И така, като заобиколих отдалече дървото, където спеше проклетата птица, приближих до къщата.

Вътре беше тъмно, но не и тихо. Чувах нещо като тихи удари, следвани от мигове на ритмично пъшкане и от време на време скимтене. Не ми приличаше на шум, който ще вдига някой, притаен за смъртоносна засада. Напротив, много приличаше на звук, издаван от някой, който е вързан и се опитва да се освободи. Нима доктор Данко бе офейкал толкова бързо, че да изостави сержант Доукс?

И отново установих, че целият ми мозък е залят от възторжено изкушение. Сержант Доукс, моят неприятел, вързан вътре, опакован като подарък и поднесен ми в прекрасна обстановка. Всички инструменти и материали, които бих пожелал, никаква жива душа на километри, и когато свърша, мога само да кажа: „Съжалявам, стигнах прекалено късно. Погледнете какво е направил онзи ужасен доктор Данко на горкия сержант Доукс“. Идеята беше опияняваща и дори всъщност се поколебах малко, докато й се наслаждавах. Разбира се, това беше само мислено: несъмнено никога не бих направил нещо подобно, нали? Тоест бих ли, наистина? Декстър? Ало? Защо така ти текат лигите, милото ми момче?

Категорично не, не и аз. Ами че аз бях стълб на морала в духовната пустиня на Южна Флорида. През повечето време бях безукорен, излъскан до блясък, яхнал верния си жребец. Сър Декстър Избавителя. Или поне вероятен избавител. Като се вземат предвид всички обстоятелства. И така, отворих вратата и влязох.

Веднага след вратата се притиснах с гръб към стената просто от предпазливост и пипнешком потърсих ключа на осветлението. Напипах го, където би трябвало да бъде, и го щракнах.

Както и първата Данкова бърлога за злодеяния, тази беше мебелирана твърде оскъдно. И тук основен предмет в стаята беше голяма маса в центъра. На отсрещната стена имаше огледало. Отдясно отвор за врата без врата водеше към нещо като кухня, а отляво имаше затворена врата, може би спалня или баня. Точно срещу мен имаше друга преградна врата, която водеше навън — през нея може би беше избягал Данко.

А на масата имаше нещо със светлооранжева престилка. Изглеждаше сравнително човекоподобно.

— Помощ, помощ, помощ… — каза нещото и аз отидох при него.

Ръцете и краката му бяха омотани с широко тиксо естествено — както би направило всяко опитно изтънчено чудовище. Докато режех тиксото, го изучавах, чувах го, но всъщност не слушах постоянното му бърборене: „О, слава Богу, о, моля те, о, Боже, освободи ме, приятел, бързай, бързай, за бога. О, Господи, защо се забави толкова, Боже, благодаря ти, знаех, че ще дойдеш“, или нещо подобно. Черепът му беше напълно избръснат, дори веждите. Но не можеше да се сбърка тежката мъжествена брадичка и белегът, пресичащ лицето му. Беше Кайл Чътски.

Във всеки случай повечето от него.

Когато махнах тиксото и Чътски успя да се размърда и да седне, стана ясно, че му липсват лявата ръка почти до рамото и десният крак до коляното. Останките им бяха превързани с чиста бяла марля, нищо не се просмукваше през нея. И този път много чиста работа, макар да не ми се вярва, че Чътски би оценил грижите, които беше положил Данко при отстраняването на тези крайници. А колко от ума на Чътски липсваше също още не беше ясно, макар че несекващото му лигаво вайкане с нищо не допринасяше да ме убеди, че е способен да се контролира.

— О, боже, приятел — каза той. — О, Исусе! О, слава богу, ти дойде! — И притисна глава до рамото ми, и заплака. Тъй като имах пресен опит от подобна ситуация, знаех точно какво трябва да направя. Потупах го по гърба и казах:

— Хайде, хайде. — Беше дори още по-непохватно, отколкото когато го правех с Дебора, тъй като чуканчето на лявата му ръка постоянно думкаше по мен и ми беше много трудно да симулирам съчувствие.

Но плачливото състояние на Чътски трая относително малко и когато той най-после се отдръпна от мен и се помъчи да седне, прекрасната ми хавайска риза беше прогизнала. Той шумно подсмръкна — малко прекалено късно за ризата ми — и попита: