Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Къде е Деби?

— Счупи си ключицата — отговорих. — В болница е.

— О — каза той и изпъшка отново — дълъг хлипащ звук, който прозвуча като ехо на нещо вътре в него. После бързо погледна зад себе си и се опита да се изправи. — Да се махаме оттук. Той може да се върне.

Не ми беше хрумнало, че Данко може да се върне, но беше вярно. Това е отдавна прилаган трик на хищниците — да избягат и после да кръжат наоколо, за да видят кой души по дирите им. Ако доктор Данко го беше направил, щеше да открие две съвсем лесни мишени.

— Добре — казах. — Първо обаче да огледам набързо наоколо.

Той бързо протегна ръка — дясната, разбира се — и сграбчи моята.

— Моля те, не ме оставяй сам.

— Ще се върна след секунда — казах и опитах да се измъкна. Но той стисна по-здраво и със значителна сила, като се имаше предвид какво беше претърпял.

— Моля те. Поне ми остави пистолета си.

— Нямам пистолет — казах и той се ококори.

— О, боже, о, по дяволите! Божичко, трябва да се разкараме оттук. — Беше обхванат от паника и сякаш всяка секунда пак щеше да се разплаче.

— Добре — казах. — Нека те изправим на твоя крак. — Надявах се да не е забелязал запъването ми. Не исках да изглеждам нечувствителен, но тая работа с липсата на крайници изисква известно реорганизиране на речника. Чътски обаче не каза нищо, само протегна ръка. Помогнах му да се изправи и той се опря на масата. — Дай ми само няколко секунди да огледам другите стаи — казах. Той ме погледна с умоляващи очи, но не каза нищо и аз хукнах да обиколя къщата.

В главната стая, където беше Чътски, не се виждаше нищо, освен работния инструментариум на Данко. Имаше чудесни режещи инструменти и след като грижливо обмислих етичните аспекти, взех един — чудесен нож, предназначен да реже и най-жилава тъкан. Имаше няколко редици шишенца с опиати. Имената им не означаваха почти нищо за мен, с изключение на две-три с барбитурати. Не намерих никакви следи, никакви смачкани листчета с телефонни номера, надраскани на тях, никакви етикетчета от химическо чистене — просто нищичко.

Кухнята беше практически копие на онази в първата къща. Имаше малък хладилник столетник, котлон, масичка за карти с един сгъваем стол — и толкова. Половин кутия с понички стоеше в ъгъла, с една огромна хлебарка, която си ги хапваше. Погледна ме така, сякаш щеше да си брани поничката, така че й я оставих.

Върнах се при Чътски. Той все още стоеше опрян на масата.

— Побързай — каза. — За бога, да се махаме.

— Още една стая — казах и отворих затворената врата срещу кухнята. Както и очаквах, беше спалня. В ъгъла имаше походно легло и на него куп дрехи и клетъчен телефон. Ризата ми изглеждаше позната и ми мина през ума откъде може да се е взела. Измъкнах собствения си телефон и набрах номера на Доукс. Телефонът върху дрехите зазвъня.

— О, ясно — казах, затворих телефона и се върнах при Чътски. Той беше точно където го оставих, макар че, изглежда, щеше да е хукнал да бяга, ако можеше.

— За бога, побързай — викна. — Господи, направо го усещам как ми диша във врата. — Погледна към задната врата и после към кухнята и когато посегнах да му помогна се обърна и погледът му падна върху огледалото, на стената.

Дълго се гледа и после се свлече, сякаш всичките му кости бяха извадени.

— Господи! — И заплака отново. — О, господи!

— Хайде — казах. — Да тръгваме.

Чътски потрепери и поклати глава.

— Не можех дори да помръдна, само лежах и слушах какво е направил с Франк. Беше направо щастлив: „Какво първо? Не? Добре, тогава ръка“. И после свистенето на триона, и…

— Чътски — казах.

— И тогава, когато ме повдигна и каза „осем“, а после „Какво ще кажеш?“ И после…

Винаги е интересно да слушаш за техниката на някой друг, разбира се, но Чътски май беше на път да изгуби и малкото самообладание, което му беше останало, а не можех да си позволя да го оставя да се лигави и по другата страна на ризата ми. Така че го сграбчих за здравата ръка.

— Чътски, хайде. Да се махаме оттук.

Той ме погледна, сякаш не разбираше къде е, после отново се втренчи в огледалото.

— О, господи! — Пое дълбоко въздух на пресекулки и се изправи, като че ли отговаряше на въображаем зов на тръба. — Не е чак толкова лошо. Жив съм.

— Да, жив си — казах. — И ако се размърдаме, можем и двамата да си останем живи.

— Дано — каза той, извърна решително глава от огледалото и се опря на рамото ми. — Да вървим.

Очевидно нямаше голям опит в ходенето на един крак, но пухтеше и подскачаше, тежко увиснал на мен между скоковете. Дори при липсата на някои части все още беше едър мъж и тежеше доста. Точно пред моста спря за малко и погледна през телената ограда.