Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Питам за Кайл, идиот такъв. Къде е Кайл? Добре ли е?

— Оставих го в „Мютини“. Той е… хмм… Почти добре.

— Какво значи това, по дяволите? — изпищя тя и се наложи да преместя телефона на другото си ухо.

— Дебора, той ще се оправи. Той само… Загубил е само половината си лява ръка и половин десен крак. И цялата си коса — казах.

Тя замълча за няколко секунди. После каза:

— Донеси ми някакви дрехи.

— Той е наистина разстроен, Дебс. Не мисля, че…

— Дрехи, Декстър. Веднага — каза тя и затвори.

Както казах, няма почивка за грешниците. Въздъхнах тежко от цялата тази несправедливост, но се подчиних. Бях съвсем наближил апартамента си, а Дебора беше оставила някои свои неща там. Така че изтичах вътре и макар че поспрях, за да изгледам с копнеж леглото си, й събрах някои дрешки и потеглих към болницата.

Дебора седеше на ръба на леглото и нетърпеливо потропваше с крак. Придържаше болничния си халат с ръката, която се подаваше от гипса, и стискаше пистолета и значката си с другата. Приличаше на горгоната Медуза след злополука.

— Декс — изръмжа тя, — къде се мотаеш, по дяволите? Помогни ми да се облека.

Навлякох й блузата през главата, като непохватно я намествах върху гипса. Тъкмо я бяхме понагласили, когато една набита жена в сестринска униформа влетя в стаята и попита със силен бахамски акцент:

— Къде си тръгнала?

— Отивам си.

— Лягай веднага, че ще извикам доктора — каза сестрата.

— Ами извикай го — отвърна Дебора и заподскача на един крак, мъчеше се да си обуе панталона.

— Лягай веднага — повтори сестрата.

Дебора й тикна полицейската си значка в носа и каза:

— Това е спешен случай. Ако ми попречиш, ще те арестувам за възпрепятстване на правосъдието.

Сестрата отвори уста да каже нещо много строго, но погледна значката, после Дебора, и каза друго:

— Ще трябва да кажа на доктора.

— Както искаш — отвърна Дебора. — Декстър, помогни ми да си закопчая панталона. — Сестрата ни гледа с укор още няколко секунди, после изчезна някъде по коридора.

— Ама и ти си една, Дебора… Възпрепятстване на правосъдието?

— Да тръгваме — каза тя и се отправи към вратата. Последвах я, изпълнен със съмнения.

По пътя към „Мютини“ Дебора беше ту напрегната, ту ядосана. Дъвчеше долната си устна, после ми изръмжаваше да побързам, а когато наближихме хотела, притихна съвсем. Накрая погледна през прозореца и попита:

— Как изглежда той, Декс? Колко е лошо всичко?

— Просто много лоша подстрижка, Дебс. Изглежда доста чудноват. Но останалото… Той, изглежда, се адаптира. Само че не иска да го съжаляваш. — Тя ме погледна и отново задъвка устна. — Ами така каза — добавих. — Предпочита да се върне във Вашингтон, отколкото да се примири със съжалението ти.

— Не иска да е бреме — каза тя. — Разбирам го. Иска да се справя сам. — Отново погледна през прозореца. — Просто не мога да си го представя! Човек като Кайл да лежи безпомощен като… — Бавно поклати глава и по бузата й се търкулна сълза.

Вярвайте ми, можех съвсем добре да си го представя — пък и го бях правил толкова много пъти. Но ми беше трудно да разбера тази нова страна на Дебора. Беше плакала на погребението на майка си, на баща си, но не и след това, доколкото знаех. А сега тя направо наводняваше колата заради нещо, което за мен беше увлечение по човек, който беше… така де, малко глуповат. Дори по-лошо, сега той беше осакатен глупак, което би трябвало да означава, че всяка логична личност ще си тръгне и ще си намери някой друг, на когото всички части ще са си по местата. Но Дебора сякаш беше още по-загрижена за Чътски сега, когато беше повреден завинаги. Можеше ли това да е любов в края на краищата? Дебора влюбена? Не ми изглеждаше възможно. Знаех, че теоретично тя е способна на това, разбира се, но искам да кажа, в края на краищата тя ми е сестра, нали?

Безсмислено беше да се чудя. Нищо не знаех за любовта и никога нямаше да узная. Това не ми изглежда толкова ужасна загуба, макар че наистина затруднява разбирането на поп музиката.

Понеже нямаше какво повече да кажа по въпроса, смених темата.

— Да се обадя ли на капитан Матюс да му кажа, че Доукс е изчезнал? — попитах.

Дебора избърса поредната сълза от бузата си с показалец и поклати глава.

— Това Кайл трябва да го реши.

— Да, Дебора, но при тези обстоятелства…

Тя се удари с юмрук по коляното, което изглеждаше колкото безсмислено, толкова и болезнено.

— По дяволите, Декстър, няма да го загубя!