Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

От време на време се чувствам, сякаш приемам само едната писта на стереомагнетофон. Този път беше точно така. Нямах никаква представа какво… Добре, честно казано, нямах дори представа какво значи да имаш представа за това. Какво искаше да каже? Какво общо имаше то с казаното от мен и защо реагираше толкова бурно? И как е възможно толкова много дебели жени да си мислят, че изглеждат добре в блузи, напъхани в полата?

Предполагам, че част от смущението ми се беше изписала на лицето ми, защото Дебора отпусна юмрук, пое дълбоко дъх и каза:

— На Кайл ще му трябва опора, не бива да спира да работи. Трябва да носи отговорност, иначе ще пропадне.

— Ти пък откъде знаеш?

Тя поклати глава.

— Той винаги е бил най-добрият в това, което прави. Това е цялата му същност, истинското му аз. Ако започне да мисли за това, което му е направил Данко… — Прехапа устна и по бузата й се търкулна нова сълза. — Той трябва да си остане какъвто е, Декстър. Иначе ще го загубя.

— Ами… — казах.

— Не мога да го загубя, Декстър — заяви тя.

Пред „Мютини“ вече дежуреше друг портиер, но той като че ли позна Дебора и просто кимна, докато ни отваряше вратата. Мълчаливо отидохме до асансьора и се качихме на дванайсетия етаж.

Бях прекарал на Коконът Гроув целия си живот. Знаех много добре от безбройни вестникарски статии, че стаята на Чътски е в английски колониален стил. Така и не разбрах защо, но хотелът беше решил, че британският колониален стил е съвършената обстановка, която да изрази атмосферата на Коконът Гроув, въпреки че, доколкото знам, тук никога не е имало британска колония. И така, целият хотел беше построен в британски колониален стил. Но ми е трудно да повярвам, че както вътрешният декоратор, така и който и да било колониален британец би могъл някога да си представи нещо като Чътски, проснат върху огромния креват в огромния апартамент, в който ме въведе Дебора.

Косата му не беше пораснала през последния час, по пък поне беше сменил оранжевите си одежди с бял хавлиен халат и лежеше на леглото избръснат, треперещ, облян в пот и гушнал полупразна бутилка водка.

Дебора дори не забави крачки. Хвърли се право към леглото, седна до Чътски и хвана единствената му ръка със своята единствена здрава ръка. Любов между останки.

— Деби? — каза той с треперлив старчески глас.

— Тук съм — отвърна тя. — Заспивай.

— Май не съм толкова добре, колкото си мислех — каза той.

— Спи — каза тя, без да пуска ръката му, и се намести до него.

Така ги оставих.

Спах до късно. И въпреки че отидох на работа към десет, все пак стигнах преди Винс, Камила и Анхел Нямам-нищо-общо, които вероятно се бяха обявили за смъртно болни. След час и четиридесет и пет минути най-после пристигна Винс. Изглеждаше позеленял и много стар.

— Винс! — подвикнах бодро, а той залитна, опря се на стената и стисна очи. — Искам да ти благодаря за това епично парти.

— Благодари ми тихо — изграчи той.

— Благодаря — прошепнах.

— Няма защо — прошепна и той и се заклатушка към кабинката си.

Денят беше необикновено спокоен, с което искам да кажа, че освен липсата на нови случаи съдебното пространство беше тихо като гробница с по някой бледозелен призрак, който се плъзгаше в пространството в мълчаливо страдание. За щастие почти нямаше работа. Към пет бях привършил с писмените отчети и си подреждах моливите. Рита ми се беше обадила на обяд, за да ме покани на вечеря. Мисля, че искаше да се увери, че не съм отвлечен от изкормвач, така че се съгласих да намина след работа. Не се бях чул с Дебора, но не ми и трябваше. Бях съвсем сигурен, че е при Чътски в неговия сарай. Но бях малко загрижен, тъй като Данко знаеше къде да ги намери и можеше да се върне за своя изчезнал проект. От друга страна, той си имаше за забавление сержант Доукс, което щеше да запълва времето му и да го радва поне няколко дни.

И все пак за всеки случай се обадих на Дебора на клетъчния й телефон. Вдигна след четвъртото позвъняване и попита сърдито:

— Какво искаш?

— Нали не си забравила, че доктор Данко няма никакъв проблем да ви дойде на гости — казах.

— Не приемаме гости — каза тя толкова свирепо, че стиснах палци да не застреля някого от персонала.

— Добре — казах. — Просто си отваряй очите.

— Не се тревожи — каза тя. Чух Чътски да мърмори раздразнено нещо до нея, после тя каза: — Ще ти се обадя. — И затвори.

Подкарах на юг към къщата на Рита. Вечерният пиков час беше в разгара си. Тананиках си весело. Някакъв червендалест мъж ме засече с пикапа си и ми показа среден пръст. Усмихнах му се мило. Настроението ми не се дължеше само на обикновеното усещане за принадлежност, което получавам, когато съм обкръжен от смъртоносния трафик на Маями. Чувствах се, сякаш голямо бреме е смъкнато от плещите ми. И така си и беше. Можех да отида при Рита и там нямаше да го има кафявия таурус, паркиран отсреща. Можех да се върна в апартамента си, освободен от залепената ми сянка. И, което е дори по-важно, можех да изведа Мрачния странник за едно кръгче и да останем насаме за известно подготвително време, което ни беше крайно необходимо. Сержант Доукс беше изчезнал, беше излязъл от живота ми и скоро, предполагах, щеше да излезе и от своя собствен.