Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

След десет минути ровене не открих нищо по-уличаващо от петдесетина фотографии на голи бебета, снимани на бяла рошава кожа и представени така, че общо взето да се приемат като сладички дори от хора, които смятат педофилите за наистина мили хора. Нямаше никакви скрити отделения, доколкото можах да видя, а и никакво друго очевидно място, където биха могли да се скрият снимки.

Времето беше малко и не можех да рискувам, тъй като Рийкър можеше да е отишъл само до магазина да си купи мляко. Можеше да се върне всеки миг и да реши да се порови в папките си, за да разгледа с любов десетките мили малки немирници, запечатани от апарата му. Заех се с компютърната част.

До монитора имаше висок шкаф със сидита. Разгледах дисковете един по един. След пачка програмни дискове и други, надписани на ръка като ГРИЙНФИЛД и ЛОПЕС, го намерих.

„Го“ беше ярка розова кутия за бижута. От горната страна на кутията с много четливи букви беше написано НАМБЛА 9/04.

Намбла спокойно можеше да е рядко испанско име. Но то означава също и Северноамериканска любовна асоциация за мъже/момчета 5 5 North American Man/Boy Love Association. — Б.пр. , група, която помага на педофилите да имат добро мнение за себе си, като ги уверява, че това, което правят, е съвсем естествено. Е, разбира се, че е естествено, също като канибализма и изнасилването, но хайде сега. Просто не бива.

Взех сидито, угасих светлината и се измъкнах в нощта.

В апартамента си обаче бързо разбрах, че дискът е рекламен, вероятно носен на някакви събрания на НАМБЛА и предлаган на избран списък престъпни човекоядци. Снимките бяха подредени в миниатюрни серии почти като в албумите, които обичали да прелистват старите викториански мръсници. Всяка снимка беше стратегически размазана, така че да си представяш подробностите, но да не ги виждаш напълно.

И — о, да! Няколко от тези снимки бяха професионално изрязани и редактирани версии на онези, които бях открил в лодката на Макгрегър. Така че, макар фактически да не бях намерил червените каубойски ботуши, бях открил достатъчно, за да задоволя Кодекса на Хари. Рийкър беше направил А-списъка. С песен в сърцето и усмивка на устните се търкулнах в леглото, изпълнен с щастливи мисли за това, което с Рийкър щяхме да правим утре вечер.

На следващата сутрин, беше събота, станах малко късно и отидох да потичам. След душ и обилна закуска излязох да си купя някои необходими неща — нова ролка широко тиксо, остър като бръснач нож — просто основното. И понеже Мрачният странник се гърчеше и протягаше, за да се разсъни, се отбих в един ресторант за ранен обяд. Изядох една почти половинкилограмова нюйоркска пържола, добре опечена, разбира се, следователно без никакви следи от кръв. След това минах с колата още веднъж покрай Рийкър, за да огледам мястото и на дневна светлина. Рийкър си косеше полянката. Забавих, за да погледна нехайно. Уви, носеше стари гуменки, а не червени ботуши. Беше без риза и изключително мършав, изглеждаше отпуснат и бледен. Нямаше значение — скоро щях да го оцветя.

Беше много удовлетворителен и продуктивен ден. И докато седях спокойно в апартамента, обхванат от добродетелни мисли, звънна телефонът.

— Добър ден — казах в слушалката.

— Ела — каза Дебора. — Трябва да довършим една работа.

— Каква работа?

— Не се прави на луд — каза тя. — Идвай. — И затвори.

Това беше повече от дразнещо. Преди всичко, не знаех за никаква недовършена работа, и второ, не знаех, че съм луд. Чудовище — да, несъмнено, но като цяло много приятно чудовище с добри маниери. И на всичко отгоре начинът, по който ми затвори телефона. Просто си мисли, че щом я чуя, ще затреперя и ще се подчиня. Да й имам нервите. Сестра — не сестра, удар от злодейска ръка — не треперя от никого.

Подчиних се обаче. Изминах краткото разстояние до „Мютини“ за по-дълго от обикновено, тъй като беше събота следобед, а в събота следобед улиците на Гроув гъмжат от безцелно разхождащи се хора. Лъкатушех бавно през тълпата и на моменти ми се искаше да почна да газя тази скитаща орда. Дебора беше развалила отличното ми настроение.

Не го подобри и когато почуках на вратата на сарая в „Мютини“ и тя я отвори с дежурната си гадна физиономия, онази, с която приличаше на ядосана риба.

— Влизай — каза сухо.

Чътски седеше на дивана. Все още не приличаше на британски колонизатор, може би поради липсата на вежди, но поне изглеждаше като че ли е решил да живее, което означаваше, че възродителният проект на Дебора върви добре. На стената до него бе опряна метална патерица, а самият той посръбваше кафе. На масата до него беше сложен поднос с филийки кейк.