Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Здрасти, приятел — каза той и размаха чукана си. — Сядай.

Тръшнах се на един британски колониален стол и тутакси опапках две-три резенчета кейк. Чътски ме погледна, сякаш се канеше да възрази, но наистина това беше най, ама най-тъпото, което можеше да направи. В края на краищата бях газил сред месоядни алигатори и бях нападнат от паун, за да го спася, а сега той да ми утрепва съботата за един дявол знае каква гадна дреболия. Заслужавах си цял кейк, ако е въпросът.

— Добре — каза Чътски. — Трябва да измислим къде се крие Хенкър, и то бързо.

— Кой? — попитах. — Искаш да кажеш доктор Данко?

— Това е името му, да. Хенкър. Мартин Хенкър.

— И трябва да го намерим? — попитах, изпълнен със зловещо предчувствие. В смисъл: защо гледаха мен и казваха „ние“?

Чътски изпръхтя, сякаш мислеше, че се шегувам, и държеше да ми покаже, че го е разбрал. После каза:

— Да, точно така. — Та значи къде смяташ, че е той, приятел?

— Всъщност въобще не съм мислил за това.

— Декстър! — каза Дебора с предупредителен тон.

Чътски се намръщи — наистина доста чудновато изражение без вежди — и попита:

— В какъв смисъл?

— В смисъл че това вече не е мой проблем. Не виждам защо аз или дори ние трябва да го намираме. Той получи каквото искаше, няма ли просто да приключи и да си отиде?

— Тоя майтапи ли се? — обърна се Чътски към Дебора. Ако имаше вежди, сто на сто щяха да са вдигнати.

— Просто не харесва Доукс — отговори Дебора.

— Доукс е от нашите момчета — каза ми Чътски.

— Не от моите обаче — отвърнах.

Чътски поклати глава, после каза:

— Добре де, това е твой проблем. Но ние все пак трябва да го намерим този човек. Цялата тази работа има политически аспект и ще е голяма идиотщина, ако не го пипнем.

— Добре — казах. — Но защо това да е мой проблем? — Изглеждаше ми много разумен въпрос, макар че ако бяхте видели реакцията му, щяхте да си помислите, че искам да гръмна бомба в начално училище.

— Божичко — каза той и поклати глава с подигравателно възхищение. — Ама и тебе си те бива!

— Декстър — каза Дебора. — Погледни ни. — Погледнах ги: Дебора с нейния гипс и Чътски с неговите два чукана. Честно казано, не изглеждаха много свирепо. — Имаме нужда от помощта ти.

— Стига де, Дебора…

— Моля те, Декстър — каза тя. Прекрасно знаеше, че ми е много трудно да й откажа, когато използва тази дума.

— Стига, Дебс — казах. — На вас ви трябва истински герой, човек, който може с ритник да отвори врата и да щурмува с гърмящи пистолети. А аз съм само мекушав чешит от съдебната лаборатория.

Тя стана, дойде при мен и наведе лице към лицето ми.

— Знам какъв си, Декстър — каза меко. — Забрави ли? И знам, че можеш да го направиш. — Сложи ръка на рамото ми и заговори още по-тихо, почти шепнешком. — Кайл има нужда от това, Декс. Трябва да залови Данко. Или вече никога няма да се чувства мъж. Това е важно за мен. Моля те, Декстър!

В края на краищата какво можеш да направиш, когато загърмят големите оръдия? Освен да призовеш запасите си от добра воля и грациозно да развееш бяло знаме.

— Добре, Дебс — казах.

Свободата е толкова крехка — и винаги ти се изплъзва. Забелязали ли сте го?

Колкото и да не ми се искаше, бях дал дума да помогна и затова горкият Предан Декстър незабавно атакува проблема с цялата находчивост и хитрост на могъщия си мозък. Но печалната истина беше, че мозъкът ми май беше изключил. Независимо от цялото прилежание, с което се удрях по клавишите, на екрана не излизаше нищо.

Разбира се, може би ми трябваше повече гориво, за да функционирам на възможно най-високо ниво, така че придумах Дебора да се обади за още кейк. Докато тя го поръчваше по телефона, Чътски прикова към мен потна, леко захаросана усмивка и каза:

— Да се заемем с това, става ли, приятел? — След като молеше толкова мило, пък и в края на краищата нали трябваше да правя нещо, докато чакам кейка, се съгласих.

Загубата на двата му крайника беше отстранила малко от психическата му задръстеност. Въпреки че беше донякъде неуверен, беше много по-отворен и дружелюбен и всъщност дори май изгаряше от желание да сподели информация, което беше немислимо за онзи Чътски с пълен комплект от четири крайника и скъпи слънчеви очила. И така, извън това, което всъщност беше само необходимостта да съм акуратен и да знам възможно най-много подробности, се възползвах от новото му дружелюбие и измъкнах от него имената на екипа от Салвадор.

Крепеше доста непохватно жълт бележник на коляното си и надраска в него имената с дясната си — единствена — ръка.