Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Може би развълнувана от иронията, почти съвършената луна надникна през дърветата. И колкото по-дълго се взирах, толкова по-силно усещах тежестта на тази проклета стара луна. Тя тихо мърмореше точно над хоризонта и вече дишаше горещо и студено в гърба ми, тласкаше ме към действие. Грабнах ключовете на колата и се отправих към вратата. В края на краищата защо просто да не отида да проверя? Щеше да ми отнеме не повече от час и нямаше да е необходимо да обяснявам мислите си на Дебс и Чътски.

Съзнавах, че идеята ми изглеждаше привлекателна отчасти защото беше бърза и лесна и ако свършеше работа, щеше да ми върне трудно спечелената свобода навреме за играта утре вечер с Рийкър. И дори още повече — започвах да развивам лек копнеж за аперитив. Защо малко да не позагрея с доктор Данко? Кой би ме осъдил, ако поработя над него така, както той толкова охотно работеше над другите? Ако трябваше да спася Доукс, за да хвана Данко — добре де, никой не е казал, че животът е съвършен.

И ето ме по магистрала „Дикси“ и после по I-95. Изминах го цялото до 79-а улица и после поех право към района на Нормандския бряг и Маями Бийч, където живееше Инграм. Завих по улицата, карах бавно. Тъмнозелен фургон беше паркиран на автомобилната алея, много подобен на белия, който Данко беше разбил. Беше паркиран близо до новичък мерцедес и изглеждаше твърде неуместен в неговата шикозна компания. Ами добре, помислих си. Мрачният странник започна да мърмори окуражителни думи, но аз продължих покрай къщата и нататък до едно празно място и чак тогава спрях. Паркирах точно зад ъгъла.

Зеленият фургон не беше от този квартал — поне ако се съдеше по вида на околностите. Разбира се, можеше Инграм да извършва някакъв ремонт и майсторите да бяха решили да останат тук, докато не свършат. Но не вярвах да е така, а и Мрачният странник не вярваше. Взех клетъчния си телефон и позвъних на Дебора.

— Може да съм открил нещо — казах.

— Защо се забави толкова?

— Смятам, че доктор Данко работи в къщата на Инграм на Маями Бийч.

Последва кратка пауза, през която почти я виждах как се мръщи.

— Защо мислиш така?

Мисълта да й обяснявам, че предположението ми е само предположение, не ми се стори страхотно привлекателна, така че казах само:

— Това е дълга история, сестричке. Но мисля, че съм прав.

— Мислиш — каза тя, — но не си сигурен.

— Ще съм след няколко минути. Паркирал съм зад ъгъла близо до къщата, а пред нея е паркиран фургон, който изглежда много не на място в този район.

— Стой там. Ще ти се обадя — каза тя и затвори. Загледах къщата. Ъгълът за наблюдение беше много неудобен и фактически не можех да гледам, без вратът ми да стане на възел. Така че обърнах колата с предница към извивката на улицата, откъдето ми се присмиваше къщата, и щом го направих, ето ти я. Промушва подпухналата си глава през дърветата, процежда забулени лъчи светлина върху застиналия пейзаж. Тази луна, този вечно засмян лунен фар. Ето го пак.

Усещах как студените пръсти на луната ме мушкат, подтикват, закачат и ме тласкат към някакво безразсъдно и чудесно нещо; много отдавна не бях чувал звуците да кънтят двойно по-силно, да усещам как връхлитат в главата ми и плъзват надолу по гърба. Наистина, нима беше лошо да съм абсолютно сигурен, преди да ми се обади Дебора? Не да направя нещо глупаво, разбира се, а само да изляза от колата и да тръгна по улицата. Просто една безгрижна разходка на лунна светлина покрай къщите. И ако случайно се появи възможност, да си поиграя малко с доктора.

Леко се притесних, когато, докато слизах от колата, забелязах, че дишането ми става малко неспокойно. Засрами се, Декстър. Къде остана леденото ти самообладание? Може би се е изхлузило поради прекалено дългото ти пребиваване под завивките и може би тъкмо същата тази празнота те е изнервила малко повече, но така не бива. Въздъхнах дълго, дълбоко, за да се успокоя, и тръгнах по улицата — просто едно безразлично чудовище, излязло тази вечер да поброди покрай импровизирана клиника за вивисекции. Ало, съседе, хубава нощ за рязане на крак, нали?

С всяка крачка, която ме приближаваше към къщата, усещах Онова нещо да расте все по-високо и силно в мен и в същото време старите студени пръсти да се впиват в него, за да го задържат на мястото му. Аз бях огън и лед, изпълнен с лунна светлина и смърт, и когато се изравних с къщата, шепотът в мен започна да се надига: чух и слабите звуци от къщата. Хор от ритъм и саксофони, който звучеше съвсем като Тито Пуенте, и нямаше защо надигналият се шепот да ми казва, че съм прав, че това наистина е мястото, където докторът е разположил клиниката си.