Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

И наистина, въпреки краткото изригване на героичен диалог, аз бях все още донякъде замаян от приспивателното, което ми беше вкарал Данко. Бях упоен, здраво завързан и съвсем сам. Но във всяка ситуация има нещо положително, ако се вгледаш достатъчно упорито, и след доста старания трябваше да призная, че все още не съм нападнат от бесни плъхове например.

Тито Пуенте премина към нова мелодия, нещо малко по-нежно, и това ме настрои по-философски. Всички трябваше да направим нещо. Но от това заключение предстоящото не влезе в моя списък на първите десет предпочитани начина да загина. На първо място беше да заспя и да не се събудя и от това положението бързо ставаше още по-отвратително.

Какво ще видя, когато умра? Все пак не можех да се заставя да повярвам в душата, в рая или ада, във всичките му там тържествени безсмислици. В края на краищата ако човешките същества имат душа, дали и аз имам? А мога да ви уверя, че нямам. Бидейки такъв, какъвто съм, как бих могъл да имам? Немислимо! Достатъчно трудно е просто да съм себе си. Да съм себе си и с душа, и със съвест, и с някаква заплаха от задгробен живот би било невъзможно.

Но да мисля за себе си, чудесния, единствения по рода си, който изчезва завинаги и никога няма да се върне, е много тъжно. Всъщност трагично. Може би трябва да обърна внимание на прераждането. Там няма никакъв контрол, разбира се. Може да се върна като торен бръмбар или дори по-лошо, като поредно чудовище като мен. Несъмнено няма да има кой да скърби за мен, особено ако Дебс изчезне по същото време. Егоистично смятах, че аз трябва да си отида пръв. Просто да свърша с това. Цялата шарада се беше проточила достатъчно дълго. Време беше да приключи. Може би така бе по-добре.

Тито започна нова песен, много романтична, пееше нещо за „те амо“, и като се замислих, беше много възможно и Рита да скърби за мен, идиотката му с идиотка. И на Коуди и Астор, по техен си не съвсем нормален начин, щях да им липсвам. Някак си бях повлякъл цял влак емоционални привързаности напоследък. Как бе могло това да стане с мен? И не мислех ли подобни неща съвсем неотдавна, когато висях под водата надолу с главата в обърнатата кола на Дебора? Защо напоследък прекарвах толкова много време в умиране, а все не го разбирах правилно? Нали знаех прекрасно, че в него няма нищо особено.

Чух, че Данко дрънчи с нещо в тавичката с инструменти, и обърнах глава да погледна. Все още беше много трудно да я движа, но като че ли беше станало малко по-лесно и успях да го фокусирам. Беше взел огромна спринцовка. Приближи се към сержант Доукс, държеше я високо, сякаш искаше да го виждат и да му се възхищават.

— Време е да се събудиш, Албърт — каза бодро и заби иглата в ръката на Доукс. За малко не последва нищо, после Доукс трепна и се събуди, и издаде приятна серия от ревове и крясъци. Доктор Данко стоеше, гледаше го и се наслаждаваше на момента, отново с високо вдигната спринцовка.

Някакво глухо тупване се чу откъм входа и Данко се извъртя и грабна пистолета за пейнтбол точно когато огромната фигура на Кайл Чътски изпълни вратата. И точно както се боях, Кайл се беше опрял на патерицата си и държеше пистолет в нещо, което дори аз разпознах като потна и несигурна ръка.

— Кучи син — каза той, а доктор Данко стреля в него веднъж, два пъти. Чътски го гледаше втренчено, с увиснала челюст. Данко свали пистолета и Чътски започна да се свлича на пода…

И точно зад Чътски, невидима, докато той не беше тупнал на пода, стоеше моята скъпа сестра Дебора, най-прекрасното нещо, което съм виждал някога след пистолета глок, който държеше в здравата си дясна ръка. Тя не се размотава, за да се поти или да ругае Данко. Просто стисна зъби, бързо стреля два пъти в гърдите му и той рухна върху френетично пищящия Доукс.

Дълго всичко остана много тихо и неподвижно, ако не броим неумолимия Тито Пуенте. После Данко се свлече от масата и Дебс коленичи до Чътски и провери пулса му. Намести го в по-удобно положение, целуна го по челото и най-после се обърна към мен.

— Декс — каза, — добре ли си?

— Ще бъда, сестричке — казах, чувствах се леко замаян, — ако изключиш тази ужасна музика.

Тя мина през стаята и изтръгна щепсела от стената. После погледна сержант Доукс във внезапната огромна тишина. Опитваше се дори да не трепне.

— Ще те изнесем оттук, Доукс — каза му. — Всичко ще се оправи. — Сложи ръка на рамото му, докато той бълбукаше, после внезапно се извърна и дойде при мен; от очите й закапаха сълзи. — Господи — прошепна, докато ме освобождаваше. — Бедният Доукс!