Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Той беше вътре — и работеше.

И какво да направя по въпроса? Разбира се, умното беше да се върна нехайно при колата и да изчакам обаждането на Дебора, но дали наистина това беше нощ за мъдрост, с тази лирично хилеща се луна ниско в небето, и леда, който се разливаше по вените ми и ме тласкаше напред?

Пъхнах се в сенките край съседната къща и предпазливо се промъкнах в задния двор. Вече можех да виждам гърба на къщата на Инграм. От задния прозорец струеше много силна светлина. Прокраднах се в двора под сянката на едно дърво, все по-близо и по-близо. Още няколко котешки стъпки и почти виждах през прозореца. Приближих малко, съвсем до линията, която очертаваше светлината върху земята.

От мястото, където стоях, можех най-после да гледам вътре през прозореца, нагоре под лек ъгъл към тавана на стаята. А там беше огледалото, което Данко явно много обичаше да използва, и се виждаше половината маса…

… и малко повече от половината от сержант Доукс.

Беше завързан здраво, неподвижен, дори прясно избръснатата му глава беше прикрепена здраво към масата. Не виждах много подробности, но двете му ръце бяха изчезнали от китките надолу. Първо ръцете? Много интересно, съвсем различен подход, отколкото при Чътски. Как ли решаваше доктор Данко кое е правилно при всеки отделен пациент?

Този човек и неговата работа ме интригуваха все по-силно. Имаше някакво чудновато чувство за хумор в движение и колкото и глупаво да беше това, ми се поиска да науча само мъничко повече как действа то. Приближих още малко.

Музиката спря, и аз заедно с нея, и после, когато ритъмът на мамбо се поднови, чух зад себе си металическа кашлица и усетих, че нещо перва рамото ми, жилещо и сковаващо, обърнах се и видях дребен човек с огромни дебели очила, вторачен в мен. Държеше нещо като пистолет за пейнтбол и имах време само да се възмутя, че се е прицелил в мен, преди някой да отстрани всички кости от краката ми. Рухнах на росната, обляна с лунна светлина трева, където беше тъмно и пълно със сънища.

Весело режех някакъв много лош човек, здраво завързан за маса, но ножът някак си беше направен от гума и само се кривеше насам-натам. Протегнах ръка, грабнах гигантски трион за кости и го вкарах в алигатора на масата, но не изпитах истинска радост, а болка, и видях, че отрязвам собствените си ръце. Китките ми горяха и подскачаха, но не можех да спра рязането. Попаднах на артерия и ужасно червено се разля навсякъде и ме ослепи с алена мъгла, и тогава започнах да падам, да падам завинаги в мрака на мъждив, празен аз, ужасни сенки се гърчеха и скимтяха, и ме дърпаха, докато не пропаднах и не се проснах в ужасната червена локва на пода, а две вдлъбнати луни се бяха втренчили в мен и нареждаха: „Отвори очи, ти си буден.“

И всичко се върна на фокус върху двете вдлъбнати луни, които всъщност бяха две дебели лещи в големи черни рамки и се крепяха на лицето на дребен дръглив мъж с мустаци, който се беше навел над мен със спринцовка в ръка.

Доктор Данко, предполагам?

Не мисля, че го казах на глас, но той кимна и каза:

— Да, така ме наричат. А ти кой си? — Акцентът му беше леко пресилен, сякаш трябваше да мисли прекалено напрегнато над всяка дума. Имаше следи от кубински, но сякаш испанският не му беше роден език. По някаква причина гласът му ме направи много нещастен, сякаш в него имаше полъх от Декстър Отблъскващия. Но дълбоко в моя гущерски мозък един стар динозавър надигна глава и изръмжа, така че аз не се свих пред него, какъвто беше първият ми подтик. Опитах да поклатя глава, но открих, че — кой знае защо — това е много трудно.

— Още не се опитвай да се движиш — каза той. — Няма да подейства. Но не се тревожи, ще можеш да видиш всичко, което правя с твоя приятел на масата. И доста скоро ще дойде и твоят ред. Можеш да се видиш, впрочем, в огледалото. — Примигна и в гласа му се промъкна лек нюанс на капризност. — Това с огледалата е чудесно. Знаеш ли, че ако някой стои извън къщата и гледа в огледалото, можеш да го видиш отвътре?

Говореше като начален учител, който обяснява виц на ученик, към когото е привързан, но който може би е прекалено тъп, за да го разбере. А аз си бях достатъчно тъп, след като сам се бях набутал право в капана със съвсем не блестящата мисъл „Боже, това е интересно!“. Собственото ми водено от луната нетърпение и любопитство бяха притъпили предпазливостта ми и той ме беше видял да надничам. От друга страна, той злорадстваше и това беше досадно, така че се почувствах длъжен да кажа нещо, колкото и да бях слаб.