Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Как ли определяше поредния номер на жертвите си все пак? По старшинство? По това колко са го дразнели? Или просто случайно? Ако знаех, щеше да съществува възможност поне да го намеря. Той трябваше да отиде някъде, а операциите му не бяха нещо, което може да се извърши в хотелска стая. Къде тогава щеше да отиде?

Не беше камък, счупил прозореца ми и отскочил от главата ми, но все пак накрая слабичка идея се процеди на пода от мозъка на Декстър. Данко очевидно трябваше да отиде някъде и да работи над Доукс, и не можеше да чака, докато си намери нова безопасна къща. Където и да отидеше, трябваше да е в района на Маями, близо до жертвите си, и не можеше да си позволи да рискува с всичките променливи величини, като се хвърли на случайно място. Една привидно празна къща може внезапно да бъде напълнена с перспективни купувачи, а ако посегне на обитаван дом, няма да знае кога братовчедът Енрико може да намине на гости. Тогава защо просто да не използва къщата на следващата си жертва? Вероятно беше убеден, че Чътски — единственият, който знае за списъка досега, вече е негоден за действие за известно време и няма да го преследва. Чрез преминаване към следващото име от списъка той можеше да отстрани два крайника с един скалпел, така да се каже, като използва къщата на следващата си жертва за довършване на Доукс и после да започне спокойно върху щастливия й собственик.

В това имаше известен смисъл и поне беше по-определена стартова точка от списъка с имена. Но дори да бях прав, кой от мъжете щеше да е следващият?

Отвън се разнесе грохот на гръмотевица. Погледнах отново списъка с имена и въздъхнах. Защо не бях някъде другаде? Дори да играя на бесене с Коуди и Астор щеше да е много по-хубаво в сравнение с тази отчайваща, неблагодарна задача. Трябваше да следя Коуди първо да казва гласните. Тогава останалият свят щеше да си дойде на фокус. А когато той усвоеше това, можех да започна да го уча на други, по-интересни неща. Много е странно едва ли не да копнееш да обучаваш дете, но аз действително горях от нетърпение да започна. Жалко, че той вече се беше погрижил за кучето на съседите — това щеше да е чудесна възможност да започна да го уча на сигурност и на техника. Малкият калпазанин наистина имаше да учи много. Всичките уроци на стария Хари, предадени на ново поколение.

И докато си мислех как да помагам на Коуди, разбрах, че цената е да приема годежа с Рита. Можех ли наистина да го направя? Да прахосам безгрижния си ергенски живот и да потъна в домашно блаженство? Колкото и да е странно, мислех си, че ще мога да се справя. Несъмнено децата заслужаваха малка жертва, а Рита, превърната в постоянна маскировка, щеше да ми позволи винаги да съм в сянка. Щастливо женените мъже са по-малко вероятни извършители на това, за което живеех.

Може би щях да се справя с този проблем. Е, имаше време. Но, разбира се, това си беше чисто офлянкване. То не ме приближаваше до вечерта навън с Рийкър, нито до намирането на Данко. Събрах разпилените си мисли и погледнах списъка: Боргес и Обри готови. Акоста, Инграм и Лайл предстоят. Все още не знаят, че ще имат среща с доктор Данко. Двама свършени, трима на ред, да не говорим за Доукс, който може би в момента усещаше острието на фона на танцовата музика на Тито Пуенте. И докторът, наведен над него със своя толкова точен скалпел, изпълнява с тялото му танца на разчленяването. Танцувай с мен, Доукс. Байла конмиго, амиго, както би го казал Тито Пуенте. Малко е трудно да танцуваш с отрязани крака, разбира се, но си струва усилията.

А междувременно и аз танцувах в кръг, сякаш добрият доктор Данко ми е отрязал единия крак.

Добре. Да приемем, че доктор Данко е в къщата на поредната си жертва, като не смятаме Доукс. Разбира се, не знаех кой може да е това. Така че до какво стигах? Когато научното разследване е елиминирано, остава само да имаш късмет с догадките. Елементарно, драги ми Декстър. Ала-бала-ница.

Замижах и посочих. Пръстът ми попадна върху името Инграм. Е, добре, решено, нали така? Разбира се, че е така. А пък аз съм Олаф, кралят на Норвегия.

Станах и отидох до прозореца, от който толкова пъти се бях взирал в сержант Доукс, паркирал отсреща в своя кафяв таурус. Нямаше го. Скоро никъде нямаше да го има, ако не го намерех. Той ме искаше мъртъв или в затвора и щях да се радвам много повече, ако просто изчезнеше, независимо дали на малки части една след друга, или наведнъж. А ето че работех извънредно, разбутвах могъщата мисловна машинария на мозъка на Декстър, за да го спася, така че да може да ме убие или затвори. Чудно ли е тогава, че намирам цялата идея за живота за надценена?