Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Ами да, знам. А ти знаеш ли, че тази къща има и предна врата? И никакви пауни на стража този път.

Той замига, после попита:

— Трябва ли да се разтревожа?

— Ами човек никога не знае кой може да връхлети неканен.

Доктор Данко вдигна левия ъгъл на устата си може би половин сантиметър.

— Е — каза, — ако твоят приятел на операционната маса е достоен пример, мисля, че може и да съм прав, не е ли така? — И трябваше да призная, че имаше право. Играчите от първия тим не бяха впечатляващи. Какво би могъл да чуе от масата? Ако не бях все още малко замаян от опиата, който беше ми вкарал, съвсем сигурно щях да кажа нещо много по-умно, но фактически бях в някаква химическа мъгла.

— Надявам се, не трябва да смятам, че идва подкрепа? — попита той.

И аз се питах същото, но не изглеждаше съвсем умно да го казвам.

— Смятай каквото си искаш — казах само, като се надявах, че е достатъчно двусмислено да го позабави, и проклинах бавността на иначе бързия си ум.

— Добре тогава — каза той. — Вярвам, че си дошъл сам. Макар че съм любопитен защо.

— Исках да науча техниката ти — отговорих.

— О, добре — каза той. — Ще се радвам да ти я покажа от първа ръка. — Пак пусна тънката си усмивчица и добави: — И после крак. — Изчака малко, вероятно да види дали ще се разсмея на зловещия му каламбур. Много съжалявам, че го разочаровах, но може би по-късно можеше да ми стане по-смешно, ако успеех да се измъкна жив.

Данко ме потупа по ръката и каза:

— Ще трябва да научим името ти. Иначе не е забавно.

Представих си, че ме нарича по име, както лежа вързан за масата. Не беше ободряваща картина.

— Ще ми кажеш ли името си? — попита той.

— Румпелщилцхен — отговорих.

Той ме изгледа с очи, огромни зад дебелите лещи. След това посегна към задния ми джоб и извади портфейла ми. Отвори го и намери шофьорската ми книжка.

— О, значи ТИ СИ Декстър. Поздравления за годежа ти. — Пусна книжката до мен и ме погали по бузата. — Гледай и се учи, защото много скоро ще правя същото и с теб.

— Колко мило от твоя страна.

Данко смръщи вежди.

— Ти наистина би трябвало да си по-изплашен. Защо не си? — Нацупи устни. — Интересно. Следващия път ще трябва да увелича дозата. — Изправи се и се отдалечи.

Лежах в ъгъла до някаква кофа и една метла и го видях да шета из кухнята. Направи си чаша разтворимо кубинско кафе, разбърка в него огромно количество захар. После се върна в центъра на стаята и се вторачи надолу към масата, отпиваше замислено.

— Нахма — молеше се на масата нещото, което доскоро беше сержант Доукс. — Нахана. Нахма. — Разбира се, езикът му беше отрязан — очевидна символика за личността, която Данко смяташе, че го е издала.

— Да, знам — каза Данко. — Но ти още нищичко не си видял. — Почти се усмихваше, макар че лицето му не изглеждаше пригодено да изразява друго, освен замислен интерес. Което все пак беше достатъчно, за да докара Доукс до пристъп на вой и опити да разкъса връзките си. Това не даде добър резултат, нито подейства на доктор Данко, който се отдалечи, като посръбваше кафе и си тананикаше фалшиво Тито Пуенте. Докато Доукс се мяташе, забелязах, че дясното му стъпало е изчезнало, също както езикът и двете му ръце. Чътски беше казал, че кракът му от коляното надолу бил отстранен наведнъж. Този път докторът се беше постарал пациентът на масата да изтрае малко по-дълго. А когато дойдеше моят ред, как щеше да реши какво да отреже и кога?

Парченце по парченце замъгленият ми мозък се проясняваше. Питах се колко време съм бил в безсъзнание. Не ми изглеждаше въпрос, който можех да обсъдя с доктора.

Дозата, беше казал той. В ръцете му имаше спринцовка, когато се събудих. Беше изненадан, че не съм достатъчно изплашен. Разбира се. Каква чудесна идея — да инжектираш пациентите си с някакво психотропно вещество, за да увеличиш чувството им на безпомощен ужас. Щеше ми се да знам как се прави това. Защо ли не бях учил медицина? Но, разбира се, беше малко късно да се тревожа за това. И във всеки случай, изглежда, при Доукс дозата беше определена много точно.

— Добре, Албърт — каза докторът на сержанта с много приятен и дори мил тон, както си посръбваше кафето, — какво ще кажеш?

— Нахана! Нах!

— Мисля, че не си прав — каза докторът. — Макар че ако имаше език, може би щеше и да стане. Добре, във всеки случай — каза той, наведе се над ръба на масата и направи малка отметка на парченце хартия, сякаш задраскваше нещо на кръст. — Думата е доста дълга. Дванадесет букви — продължи той. — И все пак хубавото си има и лоши страни, нали? — Остави молива и взе триона и докато Доукс бясно се мяташе във връзките си, отряза левия му крак точно над глезена. Направи го много бързо и акуратно, после сложи отрязаната част до главата на Доукс, посегна към комплекта си с инструменти и взе нещо, което приличаше на поялник. Притисна го към новата рана и с влажно съскане се вдигна облак пара: Данко обгаряше чукана, за да спре кръвотечението. — Стига де, готово — каза все така мило. Доукс издаде приглушен звук; миризмата на изгоряла плът изпълни стаята. Ако изобщо имаше късмет, сержантът щеше поне за малко да изгуби съзнание.