Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

А аз, за щастие, бях в пълно съзнание през цялото време. Химикалите от острото оръжие на доктора вече се отцеждаха от мозъка ми и в него затрептя нещо като мътна светлина.

А, спомените. Те са нещо прекрасно, нали? Дори когато сме посред най-лош период, имаме своите спомени, които ни ободряват. Аз например лежах тук безпомощен, способен само да гледам ужасните неща, които ставаха със сержант Доукс, и знаех, че скоро ще дойде и моят ред. Но въпреки това си имах спомени.

А това, което си спомних сега, беше нещо, което Чътски беше казал, когато го измъкнах.

„И тогава, когато ме повдигна“ — бяха думите му, — и каза: „Осем“, а после: „Какво ще кажеш?“ — Тогава си помислих, че е доста странно да изречеш такова нещо, и се запитах дали Чътски не си го е въобразил като страничен ефект от опиатите.

Но току-що бях чул докторът да казва същите неща на Доукс: „Какво ще кажеш?“, последвано от „Дванадесет букви“. И после беше направил отметка на парче хартия, залепено за масата.

Точно както имаше късче хартия, залепено край всяка жертва, която бяхме намерили, всеки път с единствена дума на него, всяка буква зачертана поотделно. ЧЕСТ. ЛОЯЛНОСТ. Подигравка, разбира се. Данко напомняше на бившите си другари добродетелите, които бяха захвърлили, когато са го предали на кубинците. И горкият Бърдет, човекът от Вашингтон, когото намерихме в корпуса на къщата в Маями Шорс. За него не си бе струвало да са прави кой знае какво умствено усилие. Само пет набързо надраскани букви: ПЕДАЛ. И ръцете, краката и главата му бяха набързо отделени от тялото. П-Е-Д-А-Л. Ръка, крак, крак, ръка, глава.

Беше ли възможно, наистина? Знаех, че моят Мрачен странник има чувство за хумор, но само че то беше малко по мрачно. Това тук беше игриво, своенравно и дори глупаво.

Точно каквато беше табелката „Избери живота“. И като всичко друго, което бях наблюдавал в поведението на доктора.

Изглеждаше толкова абсолютно неправдоподобно, но…

Доктор Данко играеше игричка, докато режеше и дялкаше. Може би я беше играл с други в онези дълги години в кубинския затвор на Острова на пиниите и може би тя му се беше сторила точно каквото трябва, за да служи на ексцентричното му отмъщение. Защото несъмнено той сякаш я играеше сега — с Чътски, Доукс и другите. Беше напълно абсурдно, но също така и единственото, което имаше смисъл.

Доктор Данко си играеше на бесеница.

— Е — каза той, като отново клекна до мен. — Според теб как я кара приятелят ти?

— Мисля, че го окастри — отговорих.

Той килна глава настрана и малкият му сух език излетя и облиза устните му, докато беше вперил в мен големите си немигащи очи през дебелите стъкла на очилата.

— Браво — каза и отново ме потупа по ръката. — Мисля, че не вярваш, че това действително ще се случи и с теб. Може би една десетка ще те убеди.

— Има ли Е в нея? — попитах и той леко се отдръпна назад, сякаш неприятна миризма от чорапите ми го беше ударила в носа.

— Ами — каза той, все още без да мигне, и после нещо, което можеше да наподобява усмивка, трепна в ъгъла на устата му. — Да, има две Е-та. Но, разбира се, не беше твой ред, така че… — Той сви рамене — едва забележим жест.

— Можеш да го броиш като грешно предложение за сержант Доукс — предложих съвсем услужливо, както ми се стори.

Той кимна.

— Не го харесваш, както виждам — каза и леко се намръщи. — Но и така да е, трябва повече да те е страх.

— От какво? — попитах. Чисто перчене, разбира се, но колко пъти имаш късмет да се задяваш с автентичен злодей? И изстрелът май улучи. Данко за дълго се вторачи в мен, после едва забележимо поклати глава.

— Добре, Декстър — каза той, — виждам, че тази работа май е създадена точно за нас. — И ми отправи своята мъничка, почти невидима усмивчица. — Между другото — добави и жизнерадостна черна сянка се надигна зад него, докато говореше, и изстреля весело предизвикателство към моя Мрачен странник. Той се измъкна напред и изрева в отговор. За момент се гледахме, готови да започнем играта, после той най-после мигна, само веднъж, и се изправи. Върна се при масата, където Доукс си спеше толкова умиротворено, а аз отново останах сам в уютния ъгъл и се питах какво ли още чудо ще извади от ръкава си Великият Декстерини за своето най-невероятно бягство.

Разбира се, знаех, че Дебора и Чътски са на път, но точно това ме тревожеше повече от всичко друго. Чътски щеше да настоява да възстанови уроненото си мъжко достойнство, като увисне на патерицата си и размаха пистолет с единствената си ръка, а дори ако позволеше на Дебора да го подкрепи, тя беше опакована в гипс, а гипсът затруднява движенията. Едва ли бяха спасителен екип, който внушава доверие. Не, истината беше, че моят малък ъгъл в кухнята просто щеше да се пренасели и ако и тримата се наблъскахме в него, облепени и упоени, вече отникъде нямаше да дойде помощ.