Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Бях идвал тук веднъж, преди малко повече от година, когато Винс по някаква причина беше решил да устрои парти с маски. Бях довел Рита, доколкото цялата цел на костюмирането беше да те видят облечен в костюм. Тя беше Питър Пан, а аз бях Зоро, разбира се, Мрачният отмъстител с готовото острие. Винс ни отвори с обвила тялото му сатенена пелерина и с кошница плодове на главата.

— Джей Едгар Хувър? — попитах.

— Близко сте. Кармен Миранда — отговори той и ни отведе до фонтан от смъртоносен плодов пунш. Отпих глътка и реших да си остана на газирани напитки, но това, разбира се, беше преди превръщането ми в лочещ бира червенокръвен мъжкар. Звучеше непрекъснат саундтрак от монотонна техно-поп музика, включена на децибели, предназначени да предизвикат доброволна саморъчна мозъчна хирургична операция, и партито беше тръгнало изключително гръмогласно и оживено.

Доколкото знаех, оттогава Винс не беше правил подобни събирания, поне не в този мащаб. И все пак споменът за онова парти явно все още беше жив, защото за Винс не беше трудно да събере ентусиазирана тълпа за мое унижение след предупреждение от само двадесет и четири часа. Верен на думата си, той се беше погрижил за мръсни филми, които се показваха из цялата къща по няколко монитора, беше инсталирал няколко дори навън, във вътрешния си двор. И, разбира се, чешмата с плодов пунш си беше на мястото.

Понеже слуховете за онова първо парти бяха все още свежи по агенция „Партенка“, беше претъпкано с грубияни, повечето мъже, които нападаха пунша, сякаш беше обявена награда за онзи, който пръв постигне постоянно мозъчно увреждане. Дори познавах няколко от участниците. Анхел Батиста Нямам-нищо-общо беше пристигнал направо от работа заедно с Камила Фиг и шепа други чешити от съдебната лаборатория, и няколко ченгета, които познавах, в това число четиримата, които не прецакаха всичко за сержант Доукс. Останалите от тълпата сякаш бяха насъбрани от южния плаж наслуки според способността си да викат силно и пронизително „Уууу!“, когато музиката се сменяше или видеото показваше нещо особено непристойно.

На партито не му трябваше много, за да се превърне стабилно в нещо, за което всички щяхме да съжаляваме много дълго. До девет без петнадесет бях останал единственият, който все още можеше да стои на краката си без чужда помощ. Повечето ченгета се бяха настанили до крана с пунш в унила редица от бързо предлагани чаши. Анхел Нямам-нищо-общо лежеше под масата мъртвешки заспал с усмивка на лицето. Гащите му бяха смъкнати и някой му беше остригал с машинка гола ивица от челото, през темето и до тила.

При това положение беше идеалното време да се измъкна незабелязан и да проверя дали сержант Доукс вече е пристигнал. Както се оказа обаче, бях сбъркал. Не бях направил и две крачки към вратата, когато някой се стовари върху мен изотзад. Бързо се извъртях и видях, че е Камила Фиг: опитваше се да се покатери на гърба ми.

— Зззддрасти — каза ми с много сияйна и малко размазана усмивка.

— Здравей — казах бодро. — Нещо за пиене?

Тя смръщи вежди.

— Не ща. Само исках да ти кажа здрасти. — Намръщи се още по-силно. — Леле, много си готин. Винаги съм искала, да ти го кажа.

Е, горкото същество явно беше пияно, но дори при това положение — готин? Аз? Предполагам, че прекаляването с алкохола може да замъгли зрението, но хайде де — какво може да е готино у човек, който по-скоро ще те изкорми, отколкото да ти стисне ръката? И във всеки случай бях изчерпал лимита си за жени с една, Рита. Доколкото си спомнях, с Камила рядко бяхме разменяли повече от три думи. Тя никога не беше споменавала моята предполагаема готиност. И като че ли ме избягваше всъщност, предпочиташе да пламне и да се загледа настрани, отколкото да ми каже просто „добро утро“. А сега фактически ме насилваше. Имаше ли смисъл това?

Във всеки случай нямах достатъчно време за разгадаване на човешкото поведение.

— Благодаря — отговорих и се опитах да отвинтя Камила от себе си, без да причиня сериозни увреждания на някой от двама ни. Тя беше сключила ръце около шията ми и аз ги отлепих, но пък иначе се беше залепила като подводен рак за кораб. — Мисля, че имаш нужда от малко чист въздух, Камила — казах с надеждата, че тя може да разбере намека и да ме пусне. Вместо това тя се притисна още по-плътно, буквално смачкваше лицето си в моето, докато аз трескаво се дърпах.

— Ще си получа чистия въздух направо тук — каза, сви устни в нацупена целуваща гримаса и ме бутна назад. Блъснах се в един стол и тя едва не падна върху мен.