Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Погледнах двете малки устройства върху капака на колата ми. Не ми изглеждаха особено заплашителни, но пък може би можех да хвърля единия и да ударя някого по главата с другия.

— Базука нямаш ли? — попитах.

— Не ми трябва. Само това — отговори той. Бръкна в чантата още веднъж. — И това — продължи, като извади малък бележник и го отвори на първата страница. На нея имаше нишка от цифри и букви, в телената спирала беше пъхната евтина химикалка.

— Перото е по-могъщо от меча — казах.

— Точно това — да — каза той. — Горният ред е телефонен номер. Вторият е код за достъп.

— До какво ще достъпвам?

— Не ти трябва да знаеш. Само се обаждаш, вкарваш кода и им даваш номера на клетъчния ми телефон. Те ти дават джипиес местонахождението на моя телефон. Идваш и ме освобождаваш.

— Звучи много просто — казах. Питах се дали наистина е така.

— Дори за теб — каза той.

— С кого ще говоря?

Доукс поклати глава, после каза само:

— Дължат ми услуга. — Извади от чантата ръчно полицейско радио. — А сега идва лесното. — Подаде ми радиото и влезе в колата си.

След като вече бяхме уточнили примамката за доктор Данко, стъпка втора беше да го закараме до специално място в точното време и щастливото съвпадение с партито на Винс Масуока беше прекалено подходящо, за да се пренебрегне. През следващите няколко часа шофирахме из града и си повтаряхме едно и също съобщение по два-три пъти с леки вариации, просто за по-сигурно. Бяхме привлекли също две-три патрулни звена и Доукс каза, че може би няма да прецакат всичко. Приех това като негова подценявана находчивост, но въпросните ченгета явно не разбраха шегата и въпреки че не трепнаха, май наистина малко преиграваха, когато ревностно го увериха, че няма да прецакат всичко. Прекрасно е да работиш с човек, който може да те вдъхнови за такава лоялност.

Малкият ни екип прекара остатъка от деня в напомпване на ефира с бърборене за моето годежно парти, като уточнявахме посоките към къщата на Винс и напомняхме на хората за часа. И веднага следобед — нашият последен удар. Седнал в колата си пред детска забавачница, използвах ръчното радио и се обадих на сержант Доукс за последен грижливо кодиран разговор.

— Сержант Доукс, тук е Декстър, как ме чуваш?

— Чисто и ясно — дойде отговорът след кратка пауза.

— За мен ще означава много, ако дойдеш тази вечер на годежното ми парти.

— Никъде не мога да отида — каза той. — Този тип е прекалено опасен.

— Ела само за чашка. Влизаш и излизаш — запридумвах го.

— Видя какво е направил с Мани, а Мани е само пешка. Аз съм този, дето го прецака. Ако му падна в ръцете, на какво ще ме направи, а?

— Ама аз се женя, серж — казах. Харесваше ми това обръщение. — Човек веднъж се жени. Тоя тип няма да направи никакъв опит да те пипне при толкова полицаи наоколо.

Последва дълго драматично мълчание. Знаех, че Доукс брои до седем, точно както се бяхме разбрали. После радиото изпращя отново.

— Добре — каза той. — Ще дойда към девет.

— Благодаря, серж — казах, развълнуван от възможността отново да кажа това, и за да закръгля щастието си, добавих: — Това наистина означава много за мен. Край на връзката.

Надявах се, че някъде в града нашата малка радиопиеса достига до слушателя, за когото беше предназначена. Докато жулеше ръцете си за своята хирургия, дали щеше да поспре, наклонил глава настрана, и да се заслуша? Може би когато скенерът му изпращеше с хубавия мек глас на сержант Доукс, той щеше да остави триона за кости, да си избърше ръцете и да запише адреса. И после доволен да се върне към работата си — върху Кайл Чътски? — с вътрешното успокоение на човек, на когото предстои работа, и със запълнен светски календар, когато приключи с труда си за този ден.

Просто за сигурност нашите приятели от патрулките щяха да повторят съобщението още два-три пъти, и то без да прецакват всичко — в смисъл че самият сержант Доукс ще дойде тази вечер на партито, жив и собственолично, към девет.

А от своя страна, след като си свърших работата, аз се отправих към болницата „Джексън Мемориал“, за да видя любимата си птичка с пречупено крило.

Дебора, облечена в гипс някъде от кръста нагоре, седеше в леглото на стая на шестия етаж с приятна гледка към магистралата, и макар да бях сигурен, че й дават някакви обезболяващи, съвсем не изглеждаше безкрайно щастлива.

— По дяволите, Декстър — поздрави ме тя, — кажи им да ме пуснат оттук, да ги вземат мътните! Или поне да ми върнат дрехите, за да мога да изляза.