Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Има татуировка на шията. Не е Кайл, сестричке.

Дебора затвори очи и се отпусна, сякаш беше спукан балон.

— Слава Богу.

— Надявам се, че нямаш нищо против да пътуваш с Франк — казах.

Тя поклати глава.

— Нямам. — Отвори очи. — Декстър, не се размотавай с Доукс. Помогни му да намери Кайл. Моля те!

Вероятно лекарствата й бяха подействали, защото мога да преброя и на един пръст колко пъти съм я чул да се моли толкова жаловито.

— Добре, Дебс. Ще направя всичко възможно — отговорих и очите й отново трепнаха и се затвориха.

— Благодаря — каза тя.

Върнах се до фургона на Данко точно когато по-възрастният парамедик се изправяше от мястото, където очевидно беше повръщал, и се обърна да поговори с партньора си, който седеше на бордюра и си мърмореше нещо на фона на звуците, които Франк все още издаваше отвътре.

— Хайде, Майкъл — каза по-възрастният. — Хайде, момче.

Майкъл сякаш нямаше никакво желание да помръдне иначе, освен да се клатушка напред-назад и да си повтаря:

— О, боже! О, господи! О, боже! — Реших, че вероятно няма нужда от моето окуражаване, и отидох до шофьорската врата на фургона. Беше широко отворена. Влязох.

Доктор Данко сигурно беше бързал, защото беше оставил един явно много скъп скенер, от тези, които полицейските групи и новинарските хрътки използват за управляване на спешния радиотрафик. Беше много утешително да знаеш, че Данко ни е следил с него, а не с помощта на някакви магически сили. Като се изключеше това, фургонът беше чист. Нямаше издайнически комплект кибрити, никаква хартийка с адрес или тайнствена дума на латински. Съвсем нищо, което би послужило за каквато и да било следа. Можеше да се окаже, че има пръстови отпечатъци, но понеже вече знаехме кой е карал колата, това не изглеждаше много полезно.

Взех скенера и отидох до задния край на фургона. Доукс стоеше до отворената задна врата. Старшият парамедик най-после успя да вдигне на крака партньора си. Подадох скенера на Доукс и казах:

— Беше на предната седалка. Подслушвал ни е.

Доукс само го погледна и го сложи до задната врата. Тъй като не изглеждаше особено разговорлив, попитах:

— Имаш ли някаква представа какво трябва да правим сега?

Той ме погледна и не каза нищо. Аз също го гледах. Предполагам, че щяхме да си стоим така, докато гълъби свият гнезда на главите ни, ако не бяха парамедиците.

— Мръднете, момчета — каза по-възрастният и ние се отместихме, за да го пуснем да стигне до Франк. Набитият санитар изглеждаше напълно възстановен, сякаш беше тук да постави шина на някое дете с изкълчен глезен. Партньорът му все още изглеждаше много нещастен обаче и чувах дишането му от два метра.

Стоях до Доукс и гледах как измъкват Франк върху носилката и после го откарват. Когато погледнах Доукс, той пак се вторачи в мен. И още веднъж ме дари с крайно неприятната си усмивка.

— Наравно сме — каза той. — И не знам нищо за теб. — Облегна се на очукания бял фургон и скръсти ръце. Чух как фелдшерите тръшнаха вратата на линейката и след миг сирената зави. — Само ти и аз — продължи Доукс, — и никакви рефери.

— Това нова порция ли е от твоята проста селска мъдрост? — попитах, защото ето ме на, пожертвал цяла лява обувка, много хубава риза за боулинг, да не говорим за хобито ми, ключицата на Дебора и една съвсем хубава кола от автобазата — а той ми стои тук без дори една гънка на ризата и прави прикрито враждебни забележки. Този човек наистина много се изхвърляше.

— Не ти вярвам — отвърна той.

Помислих си, че е много добър знак, че сержант Доукс се разкрива пред мен, като ми споделя своите съмнения и чувства. И все пак ми се струваше, че трябва да го държа на фокус.

— Това няма значение. Нямаме време — казах. — След като е свършил с Франк и се е освободил от него, Данко ще се прехвърли на Кайл.

Той килна глава, после бавно я поклати.

— Кайл няма значение. Той знаеше в какво се забърква. Важното е да пипнем доктора.

— Кайл има значение за сестра ми — казах. — Това е единствената причина да съм тук.

— Да бе — каза той. — За малко да повярвам.

Неизвестно защо тогава ми дойде идея. Признавам, че Доукс беше монументално дразнещ, и то не само защото пречеше на моето важно лично разследване — нещо само по себе си достатъчно гадно. Но сега той даже критикуваше действията ми, което минаваше границата на всякакво цивилизовано поведение. Раздразнението пък може би е майка на изобретателността. Това не изглежда чак толкова поетично, но свърши работа. Във всеки случай в запрашената черепна кухина на Декстър се отвори малка вратичка и оттам проблесна светлинка — истинско произведение на мозъчна активност. Разбира се, Доукс можеше да не я оцени много високо, освен ако не му помогнех да види колко добра идея е всъщност, затова му дадох едно рамо. Чувствах се малко като Бъгс Бъни, който се опитва да подтикне Елмър Фъд към нещо смъртоносно, но пък той си го заслужаваше.