Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Тънка струйка вода изтичаше от ъгъла на устата й. Метнах я на гръб и зашляпах през калта към тревата. Калта се съпротивляваше на всяка моя стъпка и загубих лявата си обувка още преди да направя и три крачки. Но обувките в крайна сметка се сменят много по-лесно от сестрите, така че храбро напредвах, докато най-после не успях да се измъкна на тревата и да стоваря Дебора по гръб на земята.

Недалече зави сирена, почти веднага я последва друга. Радост, щастие: идваше помощ. Може би щяха да имат дори хавлиена кърпа. От друга страна, не бях сигурен, че ще дойдат навреме, за да помогнат някак на Дебора, така се тръшнах до нея, провесих я с лице надолу на коляното си и изцедих от нея вода колкото можах. След това я обърнах по гръб, измъкнах един пръст тиня от гърлото й и започнах да й правя изкуствено дишане уста в уста.

Отначало възнаграждението ми беше нова топка тиня, която не направи работата ми по-приятна. Но продължавах и скоро Дебс конвулсивно потрепери и повърна още много вода — повечето от нея върху мен, за съжаление. Закашля се ужасно, пое въздух, което прозвуча като ръждясали панти на отваряща се врата, и каза:

— Еба си…

Веднъж и аз да оценя грубото й красноречие.

— Много мило — казах.

Дебора се опита да се надигне, но не успя. Дишаше тежко.

— Ох, счупила съм си нещо — изстена, обърна глава настрана и повърна пак. Гледах я и признавам, че бях много доволен от себе си. Декстър Гмуркача беше успял да спаси сестра си.

— Много е гот да драйфаш, нали? — попитах. — Имам предвид в сравнение с алтернативата. — Разбира се, истински хаплив отговор не беше по силите на горката Дебс предвид влошеното й състояние, но с радост видях, че има достатъчно сили да ми каже:

— Мамка ти.

— Къде те боли? — попитах.

— Майната ти — каза тя едва чуто, беше си почти повторение, но пък беше съвсем отпаднала. — Не мога да си мърдам лявата ръка… — Млъкна и се опита да раздвижи въпросната ръка, но успя само да си причини очевидна силна болка. Вдиша със съскане, от което отново се закашля, после просто тупна по гръб и задиша запъхтяно.

Коленичих до нея и заопипвах ръката й над лакътя.

— Тук ли? — попитах. Тя поклати глава. Тръгнах нагоре, до раменната става и ключицата — и нямаше нужда да питам дали това е мястото. Тя изохка, стисна очи и дори през калта по лицето й видях, че стана с няколко нюанса по-бледа. — Счупена ти е ключицата — казах.

— Не! — каза тя с тих дрезгав глас. — Трябва да намеря Кайл.

— Не — казах с висок ясен глас. — Трябва да отидеш в болница. Иначе ще свършиш като него, цялата овързана и облепена с тиксо, а от това няма никаква полза.

— Трябва — каза тя.

— Дебора, току-що те измъкнах от потънала кола, като при това си скъсах много скъпа риза за боулинг. Нима искаш да похабиш това мое перфектно и наистина героично спасяване?

Тя пак се закашля и изпъшка от болката в счупената си ключица. Разбирах, че още не се е отказала да спори, но и че започва да загрява, че я боли, и то много. И тъй като разговорът ни не стигна доникъде, беше много добре, че пристигна Доукс, следван почти по петите от двама парамедици.

Милият сержант ме изгледа остро, сякаш лично бях бутнал колата в езерото.

— Изпуснахте ги, а? — Което си беше ужасно нечестно.

— Оказа се, че е много по-трудно да ги следиш, докато си с главата надолу във водата, отколкото си мислех — отвърнах. — Следващия път ти опитай тази част, а ние ще дойдем да те спасим.

Този път Доукс само изръмжа. После коленичи до Дебора и я попита:

— Ранена ли си?

— Ключицата — каза тя. — Счупена е. — Шокът вече отшумяваше и Дебора се бореше с болката, хапеше устна и дишаше на пресекулки. Надявах се парамедиците да носят нещо ефикасно.

Доукс не каза нищо, само вдигна поглед към мен. Дебора протегна здравата си ръка и сграбчи неговата.

— Доукс — каза и той я погледна. — Намери го!

Той само я гледаше, докато тя скърцаше със зъби и се задъхваше от болка.

— Идваме, идваме — каза един от парамедиците. Беше източен кльощав момък с прическа на шипове и заедно с по-големия си и по-пълен партньор вкара носилката през телената ограда, където колата беше пробила дупка. Дебора дръпна ръката на Доукс с изненадваща сила и повтори:

— Намери го!

Доукс само кимна, но това й беше достатъчно. Дебора го пусна и той се изправи. Двамата младежи я вдигнаха, наместиха я на носилката и я понесоха към чакащата линейка. Гледах след нея и се чудех какво ще стане със скъпия ни приятел от белия фургон. Беше пукнал гума — докъде щеше да стигне така? Беше по-вероятно да се опита да се премести в друга кола, отколкото да спре и да повика „Пътна помощ“ да му смени гумата. Така че някъде съвсем наблизо беше вероятно да намерим изоставен фургон и липсваща кола.