Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Поради импулс, който изглеждаше изключително благороден, като се имаше предвид отношението на Доукс към мен, тръгнах да споделя с него съображенията си. Но не бях направил и крачка и половина, когато чух суматоха, наближаваща към нас. Обърнах се.

Към нас по средата на улицата тичаше набит мъж на средна възраст по боксерки и нищо друго. Коремът му висеше над ластика и се люшкаше. Личеше, че няма особено голяма практика в бягането, а още по-трудно му ставаше поради обстоятелството, че размахваше ръце над главата си и крещеше: „Хей! Хей! Хей!“ Спря до нас задъхан, не можеше да каже и дума. Аз обаче си представях доста добре какво иска да каже.

— Паргонът — изпъшка той и разбрах, че задъхването и кубинският му акцент са се обединили и че се опитва да каже „Фургонът“.

— Бял фургон? С пукната гума? И колата ти изчезна? — казах.

Доукс ме погледна.

Но задъханият човек поклати глава.

— Бял фургон, да. Чух го и… и помислих, че вътре има куче, може би ранено — каза и преглътна, просто не можеше да предаде пълния си ужас от това, което беше видял. — И после…

Но само хабеше скъпоценния си дъх. С Доукс вече търчахме натам, откъдето беше дошъл.

Сержант Доукс явно беше забравил, че трябва да ме следи, защото ме изпревари към фургона с цели двадесет крачки. Разбира се, имаше огромното преимущество да е с две обувки, но все пак бягаше много добре. Фургонът беше спрял на тротоара пред светлооранжева къща, оградена със стена от коралов камък. Предната броня беше ударила един каменен стълб и го беше прекатурила, задницата на возилото беше с лице към улицата, така че се виждаше яркожълтата пластина на „Избери живота“.

Когато настигнах Доукс, той вече беше отворил задната врата и чух мяучещия звук, който идваше отвътре. Не приличаше много на вой на куче, но пък може би просто вече бях попривикнал. Беше малко по-тънък и малко по-накъсан, по-скоро пронизващо гъргорене, отколкото вой, но все пак разпознаваем като вопли на жив мъртвец.

Беше завързан за автомобилна седалка без облегалка. Очите без клепачи се въртяха диво, устата без устни и без зъби беше замръзнала в кръгло О. Той скимтеше като бебе, но без ръце и крака не можеше да направи всъщност нищо.

Доукс се беше превил над него. Гледаше останките от лицето без каквото и да било изражение.

— Франк — каза той и нещото завъртя очи към него. Скимтенето за миг спря, после продължи на по-висока нота, в нова агония, сякаш то молеше за нещо.

— Познаваш ли го? — попитах.

Доукс кимна.

— Франк Обри.

— Как можеш да го различиш? — попитах. Защото наистина човек си мисли, че всички бивши човеци в такова състояние са твърде трудни за разпознаване. Единствената отличителна черта, която забелязах, бяха бръчките на челото.

Доукс продължаваше да го гледа, после изпъшка и кимна към шията му.

— Татуировката. Франк е. — Пак изпъшка, наведе се напред и отлепи малко парченце хартия, залепено на седалката. Наведох се да погледна: същият фин почерк, който бях видял по-рано. Доктор Данко беше написал: „Чест“.

— Извикай линейката — каза Доукс.

Забързах надолу. Двамата тъкмо затваряха задните врати на линейката.

— Имате ли място за още един? — попитах. — Няма да му трябва голяма площ, но е нужна силна упойка.

— В какво състояние е? — попита онзи с бодливата прическа.

Много хубав въпрос за човек с неговата професия, но единственият отговор, който ми хрумна, изглеждаше малко лекомислен, така че просто казах:

— Май и на вас ще ви трябва силно успокоително.

Те ме погледнаха, сякаш се шегувам, и наистина май не прецениха сериозността на положението. После се спогледаха и свиха рамене. По-възрастният каза:

— Добре, наборе. Ще го вкараме. — Онзи с шиповете коса поклати глава, но се обърна, отвори отново задната врата на линейката и започна да дърпа носилката.

Докато те караха носилката към къщата, където беше катастрофирал фургонът на Данко, аз се качих в линейката, за да видя как е Дебс. Очите й бяха затворени и беше много бледа, но като че ли дишаше по-леко. Тя отвори око и ме погледна.

— Стоим на едно място.

— Доктор Данко разби фургона си.

Тя се напрегна и опита да седне, с широко отворени очи.

— Хванахте ли го?

— Не, Дебс. Само пътника му. Мисля, че се е канел да се освободи от него, защото е напълно довършен.

Преди ми се беше видяла бледа, но сега почти припадна.

— Кайл — успя да промълви.

— Не — отвърнах. — Доукс каза, че се казвал Франк.