Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Сержант Доукс — казах. — Дебора е единственият ми роднина и нямаш право да поставяш под въпрос моята обвързаност. Особено — добавих, и трябваше да се преборя с желанието да загриза ноктите си в стила на Бъгс — след като ти досега си гола вода.

Какъвто и да беше, хладнокръвен убиец и прочее, сержант Доукс явно все още беше способен да изпитва емоции. Може би в това беше голямата разлика между нас, причината, поради която се мъчеше да държи бялата си шапка така твърдо циментирана за главата си и да се бори срещу това, на чиято страна би трябвало да бъде. Във всеки случай видях вълна от гняв да пробягва по лицето му, а дълбоко отвътре почти се чуваше ръмженето на вътрешната му сянка.

— Гола вода — каза той. — Да бе.

— Гола вода — повторих твърдо. — Ние с Дебора свършихме цялата черна работа и поехме всички рискове, и ти го знаеш много добре.

За миг само мускулите на челюстта му изпъкнаха толкова, сякаш се канеха да изскочат от лицето му и да ме удушат, а вътрешното ръмжене премина в рев, който отекна до моя Мрачен странник — и той се сепна и отговори. И двамата стояхме така, с двете гигантски тъмни сили, които се гърчеха и се сблъскваха невидимо.

Съвсем възможно беше да се стигне до разкъсана плът и реки от кръв по улицата, ако една патрулна кола не беше избрала точно този момент да изскърца със спирачки и да ни прекъсне. От нея изскочи младо ченге и Доукс машинално извади значката си и му я протегна, без да сваля очи от мен. Другата му ръка направи отпращащо движение и ченгето отстъпи и пъхна глава в колата, за да се посъветва с партньора си.

— Добре — каза ми сержант Доукс, — намислил си нещо.

Това не беше най-доброто. Бъгс Бъни щеше да го накара да си го измисли сам, но и така вършеше работа.

— Всъщност наистина имам идея. Но е малко рискована.

— Така си и мислех.

— Ако не ти харесва, предложи нещо друго. Но мисля, че това е единственото, което можем да направим.

Виждах как го обмисля. Знаеше, че го подмамвам, но в думите ми имаше достатъчно истина, и достатъчно гордост или гняв у него, за да не му пука.

— Хайде, давай — каза той най-после.

— Оскар се измъкна.

— Така изглежда.

— Остава само една личност, която може със сигурност да интересува Данко — казах и почти забих пръст в гърдите му. — Ти.

Доукс всъщност не трепна, но нещо пробяга по челото му и той остана бездиханен две-три секунди. После бавно кимна, пое дълбоко дъх и изръмжа:

— Гаден мръсник!

— Да, такъв съм — признах. — Обаче съм прав.

Доукс вдигна сканиращото радио и го отмести настрана, седна в задницата на фургона и каза:

— Добре. Давай нататък.

— Първо, на бас, че ще се снабди с нов скенер — казах и кимнах към този до Доукс.

— Това е ясно.

— Така че щом знаем, че ни подслушва, ще му казваме само това, което искаме да чуе. Което е — казах с най-хубавата си усмивка — кой си ти и къде си.

— И кой съм аз?

— Онзи тип, дето го е прецакал да го хванат кубинците.

Той ме изучава известно време, после поклати глава.

— Май наистина ми слагаш пишката на дръвника, а?

— Абсолютно — отвърнах. — Но не се тревожиш, нали?

— Той е хванал Кайл, нищо страшно.

— Ти ще знаеш, че той идва — казах. — Кайл не е знаел. Освен това не се ли предполага, че си малко по-добър от Кайл в тези работи?

Беше безсрамно, съвсем прозрачно, но той се хвана.

— Да, по-добър съм. Обаче и теб си те бива да правиш четки.

— Никакви четки — казах. — Само чистата гола истина.

Доукс погледна скенера. После надолу и нагоре по магистралата. Уличните светлини пламнаха оранжево в капка пот, която се търкулна по челото му и му влезе в окото. Той механично я изтри, все още вторачен в магистралата. Беше ме гледал, без да мигне, толкова продължително, че беше малко притеснително да стоя пред него, а той да гледа другаде. Все едно че бях невидим.

— Добре — каза той, когато отново ме погледна, и този път оранжевата светлина беше в очите му. — Нека го направим.

Сержант Доукс ме върна в главната квартира. Беше странно и объркващо преживяване да седя толкова близо до него, а и не намерихме особено какво да си кажем. Улових се, че изучавам профила му с крайчеца на окото си. Какво ставаше там, вътре? Как можеше да е такъв, за какъвто го знаех, без фактически нищо да прави по въпроса? Да ми попречат за някоя от моите игри ме караше да скърцам със зъби, а Доукс явно нямаше такива проблеми. Може би беше получил всичко това от своята система в Салвадор. Дали е различно усещането, ако го правиш с официалната благословия на правителството? Или просто е по-лесно и не трябва да се боиш, че ще те хванат?