Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Възможно ли беше? Отново си представих как той щастлив заби ножа в рибата. Спомних си странната му реакция за загубеното куче на съседката: много приличаше на моята, когато като момче ме бяха попитали за съседското куче, което бях откраднал, за да си правя експерименти с него. И си спомних, че и той беше преживял травматизиращи неща, както и аз, когато биологичният му баща ги беше нападал със сестра му с ужасяващ наркомански бяс и ги беше налагал със стол.

Беше напълно немислимо. Странна мисъл, но… Всичките парченца се наместиха. И имаха съвършен, направо поетичен смисъл.

Имах син.

Някой точно като мен .

Но си нямаше приемен баща, който да направлява първите му неумели стъпки в света на рязането на филийки и кубчета. Нямаше си един всевиждащ Хари да го научи да е максималното, на което е способен, да му помогне да се превърне от безцелно дете с ненасочена нужда да убива в целенасочен отмъстител. Нямаше кой внимателно и търпеливо да го води покрай вълчите ями към бляскавото острие на ножа в бъдещето — нямаше си никого, ако Декстър умреше тук и сега.

Би прозвучало много драматично, ако кажа: „Тази мисъл ме пришпори към бясно действие“, а аз съм мелодраматичен само преднамерено, когато имам аудитория. Обаче щом осъзнах истинската природа на Коуди, чух, почти като ехо, дълбок безтелесен глас да казва: „Откачи колана, Декстър“. И някак си успях да накарам натежалите си непохватни пръсти да се насочат към закопчалката и пипнешком да намерят бутона. Струваше ми се, че се опитвам да вдяна конец в игла със задник, но мушках и натисках — и най-после нещо поддаде. Разбира се, в резултат тупнах на тавана на главата си, малко силничко, като се има предвид, че бях във вода. Но шокът от тупването разкъса още няколко паяжини и се изправих и се насочих към отвора, оставен от отнесената врата. Успях да се измъкна през него с лице в няколкото сантиметра тиня по дъното на езерото.

Изправих се и се отблъснах към повърхността. Отблъскването беше доста слабо, но съвсем достатъчно, защото водата не беше дълбока и метър. Застанах на колене, после с мъка се изправих и жадно загълтах чудесния въздух. Колко е вярно, че оценяваме нещата чак когато ги загубим. Колко е ужасно да си представяш всичките нещастници по света, които трябва да са лишени от въздух, хора като…

… Дебора?

Едно истинско човешко същество би помислило за потъващата си сестра много по-рано, но наистина, нека сме честни, само толкова може да се очаква от една имитация след всичко, което бях преживял. И наистина помислих за нея чак сега, може би все още навреме, за да направя нещо смислено. Но макар да нямах нищо против да се втурна да я спасявам, не можех да не си помисля, че искаме прекалено много от Всеотдайния Декстър тази вечер, нали? Още не бях излязъл — а трябваше да се върна пак там.

И все пак семейството си е семейство, а оплакването никога не ми е помагало. Поех дълбоко въздух и се гмурнах в калната вода, опипвах пътя си през вратата към предната седалка на обърнатата наопаки кола. Нещо ме плесна по лицето и после брутално ме сграбчи за косата — самата Дебора, надявах се, тъй като всичко друго, движещо се във водата, би имало много по-остри зъби. Протегнах ръка и се опитах да разтворя пръстите й. Беше достатъчно трудно да не дишам и да опипвам слепешката, без същевременно да получа импровизирано скалпиране. Но Дебора стискаше здраво, което по свой начин беше добър знак, тъй като означаваше, че е още жива. Взех да се чудя дробовете или скалпът ми ще се предадат първи. Това не вършеше работа обаче. Впрегнах в действие и двете си ръце и успях да отделя пръстите й от горката си деликатна прическа. След това опипах ръката й до рамото и намерих предпазния колан. Проследих го до закопчалката и натиснах бутона.

Разбира се, той беше заял. Така де, нали вече знаехме, че това е един от кофтите дни. Всичко се беше скапало и наистина щеше да е прекалено да се надявам, че дори най-дребничкото нещо ще тръгне както трябва. И тъкмо за да подчертае тази мисъл, нещо избълбука в ухото ми и разбрах, че на Дебора й е свършило времето и сега си опитва късмета, като вдишва вода. Възможно беше да е по-добра от мен в това, но не ми се вярваше.

Вмъкнах се още малко, хванах колана и го охлабих. После издърпах Дебора от него и през вратата. Беше доста отпусната, дори увиснала. Май въпреки всичките ми доблестни усилия бях позакъснял. Ризата ми се закачи за нещо на вратата и се скъса, но все пак успях да вдигна Дебора над водата.