Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Оскар пътуваше вече малко по-бързо, макар че 135-а улица не беше толкова широка, колкото булевард „Бискейн“. Стигнахме до един малък мост и щом мина по него, Оскар внезапно ускори.

— По дяволите, нещо го е изплашило — каза Дебора. — Сигурно ни е забелязал. — Натисна газта, за да го настигне. Все още бяхме на две-три коли зад него, макар вече да нямаше смисъл да се преструваме, че не го преследваме.

Нещо наистина го беше изплашило, защото Оскар караше диво, опасно близо до катастрофа. Дебс естествено нямаше намерение да загуби в пикливо състезание като това. Караше плътно зад него, провираше се между колите, които все още се опитваха да се съвземат от срещите си с Оскар. Точно пред нас той сви към лявата лента, като накара един стар буик да се завърти, удари решетката му и се хвърли през някаква верижна ограда в предния двор на една светлосиня къща.

Нима нашата малка незабележима кола беше достатъчна да накара Оскар да се държи така? Беше приятно да си го помислиш и това ме караше да се чувствам много важен, но не го вярвах, пък и досега той беше действал хладнокръвно и контролирано. Ако искаше да се отърве от нас, по-вероятно би направил някаква внезапна и хитра маневра, като например да се хвърли към подвижния мост, когато той вече беше започнал да се вдига. Защо внезапно беше изпаднал в паника? Просто за да направя нещо, се наведох напред и погледнах в страничното огледало. Печатните букви в него ми подсказаха, че нещата са по-близо, отколкото изглеждат. При настоящите обстоятелства това беше много безрадостна мисъл, защото в огледалото в момента имаше само едно нещо.

Раздрънкан бял фургон.

Който следваше и нас, и Оскар. Със същата скорост, като буквално копираше завоите ни.

— Е — казах, — не е глупаво в края на краищата. — И повиших глас, за да надвикам воя на гумите и клаксоните на другите шофьори.

— Дебора — казах. — Не бих искал да отвличам вниманието ти от шофирането, но ако имаш миг време, би ли погледнала в огледалото за задно виждане?

— Какви ги дрънкаш, дяволите да те вземат? — изръмжа тя, но хвърли поглед към огледалото. Беше голям късмет, че бяхме на прав участък, защото за секунда тя почти забрави за волана и изпъшка:

— Мамка му!

— Да, точно това си помислих — казах.

Кръстовището с 1–95 беше на пътя право пред нас и тъкмо преди да го отминем, Оскар сви рязко надясно през трите ленти коли и влезе в страничната уличка, успоредна на главното шосе. Дебора изруга и завъртя волана, за да го последва.

— Кажи на Доукс! — викна и аз послушно взех радиото.

— Сержант Доукс — казах. — Не сме сами.

Радиото изсъска веднъж.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — каза Доукс, сякаш беше чул отговора на Дебора и толкова му се беше възхитил, че се чувстваше задължен да го повтори.

— Току-що завихме по Шесто авеню, следи ни бял фургон. — Отговор нямаше, така че повторих: — Повтарям: фургонът е бял.

Този път имах голямото удоволствие да чуя Доукс да реве:

— Мамицата му!

— Точно това си помислихме и ние — казах.

— Не, по дяволите — измърмори Дебора през зъби, после изтърси нещо наистина много мръсно. Изкушавах се да добавя нещо подобно, защото щом Доукс изключи радиото, Оскар се насочи нагоре към рампата за 1–95 с нас след себе си и в последната възможна секунда зави надолу по павирания наклон към 6-о авеню. Тойотата подскочи, когато докосна платното, и се люшна като пияна надясно за миг, после ускори. Дебора натисна спирачки и се завъртяхме. Белият фургон се плъзна напред покрай нас, заподскача надолу по наклона и почти настигна тойотата. След половин секунда Дебора ги последва.

Пътят беше тесен, с редица къщи отдясно, висока дига от жълт цимент отляво и шосе 1–95 отгоре. Набирахме скорост. Двойка дребнички старци, държаха се за ръце, спряха на тротоара, за да видят стремителния ни парад. Може и да си въобразявам, но като че ли подхвръкнаха от вятъра, причинен от колата на Оскар и фургона.

Скъсихме малко разстоянието, но белият фургон също се приближи повече до тойотата. Оскар обаче набра скорост, не спря на един стоп и ни накара почти да се блъснем в някакъв пикап, който се завъртя в кръг в опит да избегне тойотата и фургона и се натресе в пожарен кран. Дебс обаче само стисна зъби, промуши се покрай пикапа, без да обръща внимание на клаксоните и фонтана вода от разбития кран, и успя да навакса пропуснатото до следващата пресечка.

Видях напред червените светлини на голямо кръстовище. Плюс непрекъснат поток коли, пресичащи пътя ни. Разбира се, никой не живее вечно, но това наистина не беше начинът, по който бих си избрал да умра. Гледането на телевизия с Рита внезапно придоби изключителна привлекателност. Понечих да измисля учтив, но убедителен начин да накарам Дебора да спре и поне за миг да се полюбува на пейзажа, но точно когато ми трябваше най-много, моят могъщ мозък беше изключил и докато го задействам отново, Оскар вече беше приближил светофарите.