Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Радиото изпращя и долетя гласът на Доукс:

— Морган, къде ти е двайсетицата?

Дебора взе микрофона и каза:

— Бискейн при страничен път Макартър.

Последва кратка пауза, после Доукс каза:

— Спря пред подвижния мост на Венецианския път. Покрийте го откъм вашата страна.

— Разбрано — отговори Дебора. — Край на връзката.

Не можах да се стърпя и казах:

— Чувствам се толкова служебен, когато говориш така.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо всъщност.

Тя ме погледна със сериозния поглед на ченге, но с лице все още младо, и само за миг ми се стори, че отново сме хлапета, седим в патрулната кола на Хари и си играем на стражари и апаши, само че този път аз трябваше да съм добрият — много изнервящо усещане.

— Това не е игра, Декстър — каза тя, защото, разбира се, и тя си беше спомнила същото. — Заложен е животът на Кайл. — И чертите й се вмъкнаха отново в сериозното изражение на едра риба, когато продължи: — Знам, че вероятно това няма смисъл за теб, но аз държа на този човек. Той ме кара да се чувствам толкова… О, господи! Ти ще се жениш, а все още никога не си го изпитвал. — Вече почти бяхме стигнали до Венецианския път и тя зави надясно.

— Не ме бива много в чувствата, Дебс — казах. — И наистина не знам нищичко за женитбите. Но не искам да си нещастна.

Тя спря срещу някакъв малък яхтклуб до старата сграда на „Хералд“, помълча и после въздъхна:

— Извинявай.

Това ме свари малко неподготвен, защото, признавам, канех се да кажа нещо много подобно, просто за да поддържам смазани социалните колелета. Почти сигурно бих го оформил малко по-находчиво, но със същия смисъл.

— За какво?

— Нямах намерение да… Знам, че си различен, Декс. Наистина се опитвам да свикна с това и… Но ти все пак си ми брат.

— Осиновен — уточних.

— Това са дивотии и ти го знаеш. Ти си ми брат . И си тук само заради мен.

— Всъщност се надявах да ми се наложи да кажа по радиото „край на връзката“ по-късно.

— Идиот! Но все пак благодаря.

— Няма защо.

Тя взе радиото.

— Доукс, какво прави той?

След кратка пауза Доукс отговори:

— Май говори по клетъчния си телефон.

Свих рамене и казах:

— Може би урежда заминаването си от страната. Или…

Замълчах. Беше прекалено глупаво и затова просто не се бях сетил, но някак си се появи изведнъж, изскочи от сивото вещество и размаха червено флагче.

— Какво? — попита Дебора.

Поклатих глава.

— Не е възможно. Тъпо е. Просто идиотска мисъл, която не иска да се махне.

— Колко идиотска?

— Ами ако… Казах ти, че е тъпо.

— Много по-тъпо е да шикалкавиш — сопна се тя. — Казвай!

— Ами ако Оскар се е обадил на чичко доктор и се опитва да се спазари за бягство? — Бях прав. Наистина звучеше тъпо.

— Да се пазари с какво?

— Ами… — казах. — Доукс каза, че носи сак. Така че може да има пари, облигации, платими на приносителя, скъпи пощенски марки. Откъде да знам? Но вероятно има нещо, което може да е дори по-ценно за нашия приятел хирурга.

— Като например?

— Може би знае къде се крие всеки член на стария екип.

— Да бе — избухна тя. — Да предаде всички останали заради собствения си живот? — Задъвка устна, докато го обмисляше. След миг-два поклати глава.

— Доста невероятно.

— „Невероятно“ е доста далече от „тъпо“.

— Оскар би трябвало да знае как да се свърже с доктора.

— Един призрак винаги намира начин да се свърже с друг. Има си списъци, база данни, контакти — знаеш го. Не си ли гледала „Гранична идентичност“?

— Гледала съм я. Но откъде да знаем дали Оскар я е гледал?

— Казвам само, че е възможно.

— Хм — отговори Дебора. Гледаше през прозореца замислено. После поклати глава. — Кайл каза нещо — че след време забравяш от кой отбор си, сякаш си свободна бейзболна агенция. Така че се сприятеляваш с момчетата от другата страна и… Глупости, тъпо е.

— Така че на която страна и да е Данко, Оскар може да намери начин да стигне до него.

— И какво от това? Ние не можем.

И двамата замълчахме за няколко минути. Предполагам, че Дебс мислеше за Кайл и се питаше дали ще го намерим навреме. Опитвах се да си представя, че също толкова много държа на Рита, и изобщо не успявах. Както толкова проницателно беше подчертала Дебора, аз бях сгоден, но все още не бях хлътнал. Нито пък някога ще хлътна, което винаги съм смятал за дар божи. Винаги съм чувствал, че е за предпочитане да мисля с мозъка си, отколкото с разни други сбръчкани органи, разположени малко по на юг. Така де, съвсем сериозно, хората никога ли не се поглеждат, когато пъхтят разлигавени и потни, отмалели и с насълзени очи? Превърнали се в пълни идиоти заради нещо, което дори животните имат достатъчно акъл да свършат набързо, за да се заемат с нещо по-разумно, като например да си намерят прясно месо?