Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— О, не, пия само по едно на ден — отговори тя. — Докторът ми каза така. Става дума за кучето — исках да те попитам дали не си виждала Раскал? Няма го от дни и Ник е много разтревожен.

— Не съм. Чакай да попитам децата — каза Рита. Но когато се обърна, за да попита, Коуди ме погледна, мълчаливо стана и излезе от стаята. Астор също стана и каза:

— Не сме го виждали. Откакто се рови в боклука миналата седмица. — И излезе от стаята след Коуди. Оставиха десерта си полуизяден на масата.

Рита ги гледаше с отворена уста, докато се изнизваха, после се обърна към съседката си.

— Съжалявам, Кати. Не са го виждали. Сигурна съм, че ще се върне. Кажи на Ник да не се тревожи. — После побъбри още малко с Кати, а аз гледах замразения йогурт и се питах какво съм видял току-що.

Вратата се затвори и Рита се върна при изстиналото си кафе.

— Кати е много мила жена — каза. — Но с момчетата й може да ти побелее косата. Разведена е, бившият й мъж купил място в Исламорада, той е адвокат. Но си живее там, така че Кати трябва да отглежда момчетата сама. Мисля, че понякога не е достатъчно твърда. Тя е медицинска сестра, работи с една педикюристка до университета.

— А кой номер обувки носи? — попитах.

— Глупости ли дрънкам? — попита Рита и прехапа устна. — Извинявай. Просто се разтревожих… Сигурна съм, че… — Поклати глава и ме погледна. — Декстър… Ти да не си…

Така и не разбрах дали не съм, защото звънна клетъчният ми телефон.

— Извинявай — казах и отидох до масата до входната врата, където го бях оставил.

— Току-що се обади Доукс — каза Дебора, без дори да каже „ало“. — Типът, с когото отиде да говори, бяга. Доукс ще го проследи, за да види къде отива, но му трябваме за подкрепление.

— Бързо, Уотсън, трябва да действаме — казах, но Дебора не беше в литературно настроение и отсече:

— Ще те взема след пет минути.

Оставих Рита с някакво забързано обяснение и излязох да чакам. Дебора държеше на думата си и след пет и половина минути вече хвърчахме на север по Дикси.

— Те са някъде по плажа на Маями — каза тя. — Доукс се свързал с онзи тип, Оскар, и му съобщил каква е работата. Оскар отговорил, че трябва да си помисли. Доукс казал: „Окей, ще ти се обадя“. Но следял къщата и след десет минути онзи излязъл и се метнал в колата си. Носел голям сак.

— Защо пък ще бяга?

— Ти няма ли да бягаш, ако знаеш, че Данко е по петите ти?

— Няма — казах, като си мислех радостно какво всъщност бих направил, ако се изправя лице в лице с доктора. — Ще му поставя някакъв капан и ще изчакам да влезе в него. — „И после…“ — помислих си, но не го казах на глас на Дебора.

— Е, ти не си Оскар — отвърна тя.

— Както и повечето от нас — казах. — Накъде се е отправил?

Тя сви вежди и поклати глава.

— Точно сега обикаля наоколо, а Доукс го следи.

— Къде според нас ще ни отведе?

Дебора пак поклати глава и засече някакъв стар открит кадилак, натъпкан с цвилещи юноши.

— Няма значение. — И натисна газта до дупка. — Оскар все още е най-добрият ни шанс. Ако се опита да се измъкне, ще го хванем, но дотогава трябва да не го изпускаме от очи.

— Наистина страхотна идея. Но какво точно предполагаме, че може да стане?

— Не знам, Декстър! — сопна ми се тя. — Но знаем, че този човек ще е мишена рано или късно, нали? А сега и той го знае. Така че може би просто иска да разбере дали го следят, преди да избяга. Гадост — добави и рязко изпревари един стар камион, натоварен с кафези с пилета: караше най-много с петдесет километра, без задни светлини, трима мъже седяха върху кафезите и придържаха с една ръка опърпаните си шапки, а с другата — пилетата. Дебора им изпищя със сирената, докато ги изпреварваше, но ефектът беше нулев: мъжете дори не мигнаха.

— Така или иначе — каза тя, когато отново полетяхме напред, — Доукс ни иска откъм Маями за подкрепление. Оскар не може да хитрува много. Ще караме успоредно на Бискейн.

В това имаше смисъл. От Маями Бийч Оскар можеше да избяга във всяка посока. Ако се опиташе да се отправи на север, оттатък Холоувър Парк, и пресечеше, щяхме да сме там и да го заловим. Освен ако не го чакаше скрит хеликоптер, щяхме да го спипаме. Дебора вече шофираше по-спокойно. Поне засега не беше прегазила никого.

При летището свихме на изток по шосе 836. Трафикът се сгъсти и Дебора криволичеше насам-натам, яростно съсредоточена. Пазех мислите си за себе си, докато тя проявяваше годините си тренинг в трафика на Маями, като постигаше непрекъсната висока скорост в състезанието. Благополучно взехме разклона с път 1–95 и се спуснахме по булевард „Бискейн“. Поех дълбоко дъх, когато намали до нормална скорост.