Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Ъ-хъ — повтори Доукс.

Капитан Матюс смръщи вежди, за да наподоби колкото е възможно повече мъж на действието, който взема важно решение.

— Морган — каза най-после Матюс. Погледна Дебс и замълча. Фургон с надпис „Актуални новини“ паркира пред малката къща и от него заизлизаха хора.

— Проклятие — каза Матюс, погледна тялото, после Доукс. — Можеш ли да го направиш, сержант?

— Във Вашингтон няма да им хареса — каза Доукс. — А и аз не го харесвам. Тук.

— Нещо започва да не ме интересува какво харесват във Вашингтон — каза Матюс. — Имаме си собствени проблеми. Можеш ли да се справиш?

Доукс ме погледна. Опитваше се да изглежда сериозен и всезнаещ, но само поклати глава.

— Да — отговори. — Мога.

Матюс го потупа по рамото.

— Браво — каза и забърза към новинарския екип.

Доукс все още ме гледаше. Срещнах очите му.

— Поне ще ти е по-лесно да не ме изпускаш от поглед — казах.

— Докато това не свърши — отвърна той. — Само ти и аз.

— Но не и преди да свърши — казах и след миг той кимна, само веднъж. И каза:

— Да.

Доукс ни заведе в едно кафене на Кале Очо, срещу някакъв магазин за коли.

Седнахме на малка маса в задния ъгъл — той с лице към вратата.

— Тук можем да говорим. — Това толкова силно напомняше шпионски филм, че ми се дощя да си бях взел черните очила. Тихо, че може части на Чътски да пристигнат с пощата. И дано не бъдат с прикачен към тях нос.

Преди да успеем да заговорим, от задната стая излезе човек, ръкува се с Доукс и каза:

— Алберто, como este? И Доукс му отговори на много добър испански, по-добър от моя, честно казано, макар че ми е приятно да си мисля, че моят акцент е по-добър.

— Здрасти, Луис — каза му. — Mas o menos. (Горе-долу.) — Бъбриха около минута, после Луис ни донесе мънички чашки ужасно сладко кубинско кафе и чиния дребни сладки. Кимна още веднъж на Доукс и изчезна в задната стая.

Дебора гледаше цялото това представление с нарастващо нетърпение и когато Луис най-после се разкара, се отприщи.

— Трябват ни имената на всички от Салвадор — отсече.

Доукс само я погледна и отпи от кафето си.

— Дълъг ще е списъкът.

Дебора се намръщи.

— Знаеш какво имам предвид. По дяволите, Доукс, Кайл е в ръцете му.

Доукс се поозъби.

— Е, Кайл остарява. Никога не би го пипнал на млади години.

— Какво точно правехте там? — попитах. Знаех, че това е малко страничен въпрос, но любопитството ми как ще отговори надделя.

Все още усмихнат — ако това озъбване можеше да се нарече усмивка — Доукс ме погледна и каза:

— А ти какво мислиш? — И точно под прага на чуваемостта се появи тихо ромолене на дива радост, на което мигновено се отговори от дълбините на моята тъмна задна седалка, един хищник, зовящ във всяка лунна нощ. И наистина, какво ли друго всъщност би могъл да прави? Точно както ме познаваше Доукс, и аз познавах Доукс такъв, какъвто е: хладнокръвен убиец. Дори без това, което бе казал Чътски, беше съвсем ясно какво е правил Доукс в убийствен карнавал като Салвадор. Очевидно беше един от тези, които са дърпали конците.

— Давай направо — каза Дебора. — Трябват ми имена.

Доукс си взе една сладка и се облегна назад.

— Абе защо всъщност не ме осведомите докъде сте стигнали? — Отхапа от сладката, а Дебора забарабани с пръсти по масата, докато не реши, че това е все пак разумно.

— Добре — каза накрая. — Получихме грубо описание на типа, който върши това, и на фургона му. Бял фургон.

Доукс поклати глава.

— Не важи. Ние знаем кой го върши.

— Идентифицирахме и първата жертва — казах аз. — Мануел Боргес.

— Виж ти, виж ти — каза Доукс. — Манчо значи? Наистина трябваше да ме оставите да го застрелям.

— Твой приятел? — попитах, но Доукс не ми обърна внимание, а попита:

— Какво друго имате?

— Кайл има списък с имена — каза Дебора. — Други хора от същото звено. Каза, че някой от тях ще е следващата жертва. Но не ми ги съобщи.

— Да, не би го направил.

— Така че трябва да ни ги кажеш ти — отсече тя.

Доукс се направи, че го обмисля. После каза:

— Ако бях голяма клечка като Кайл, щях да пипна някой от тези типове и да го закова. — Дебора нацупи устни и кимна. — Проблемът е, че не съм голяма клечка като Кайл, а обикновено провинциално ченге.

— Банджо ли ти трябва? — попитах, но кой знае защо, той не се засмя.

— Знам само за един от стария екип, който е тук, в Маями — каза Доукс след бърз свиреп поглед към мен. — Оскар Акоста. Видяхме се в „Пъбликс“ преди две години. Можем да го хванем. — Погледна Дебора. — Сещам се за още две имена. Вие ги потърсете, проверете дали са тук. — Разпери ръце. — Май това е всичко, с което разполагам. Може би ще опитам да се обадя на някои стари апапи от Вирджиния, но кой знае каква мътилка ще се надигне. — Изсумтя. — Така или иначе, ще им трябват два дни, за да се наумуват какво всъщност искам и какво следва да е тяхното участие.