Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

И макар че Мрачният странник се кискаше и шепнеше разни незначителни щуротии в ухото ми, си го обясних с чиста завист и почнах работата си. Безспорно имаше предостатъчно кръв, която да изследвам, все още много прясна, и може би бих прекарал един радостно ползотворен ден, като откривам и анализирам, ако случайно не бях дочул униформения офицер, който беше пристигнал пръв на местопрестъплението и говореше с един детектив.

— Кесията беше тук, съвсем близо до тялото — тъкмо казваше офицер Снайдър. — Имал е шофьорска книжка от Вирджиния на името на Даниел Честър Бърдет.

О, така значи, казах на щастливо дърдорещия глас от задната седалка на мозъка ми. Това несъмнено щеше да обясни много неща, нали? Отново погледнах тялото. Въпреки че отстраняването на главата и крайниците беше извършено набързо и яростно, в подреждането имаше спретнатост, която вече ми беше леко позната, и Мрачният странник се изкиска в доволно съгласие. Между корпуса и всяка част разстоянието беше толкова точно, сякаш беше измервано, и цялата картина беше подредена почти като за урок по анатомия. Бедрената кост отделена от костта под коляното.

— Двете момчета, които са го намерили, са в колата — каза Снайдър на детектива. Погледнах ги, чудех се как да им кажа своите новини. Разбира се, беше възможно да греша, но…

— Кучи син — чух да мърмори някой. Обърнах се и видях Анхел Нямам-нищо-общо клекнал до другия край на тялото. Държеше с пинсетата си малко късче хартия. Пристъпих зад него и погледнах през рамото му.

С твърд и усукан почерк някой беше написал педал и го беше задраскал с една-единствена черта.

— К’во е т’ва педал ? — попита Анхел. — Името му?

— Това е някой, който седи зад бюро и командва истинските военни части — обясних му. — Щабен плъх.

— Ти откъде ги знаеш тия гадории?

— Гледам много филми — отговорих.

Анхел отново погледна листчето.

— Мисля, че почеркът е същият.

— Като другия — добавих.

— Като онзи, дето никога не го е имало — каза Анхел. — Знам, бях там.

Изправих се и си поех дъх, мислех си колко е приятно да си прав.

— И този никога няма да го има — казах и отидох до Снайдър, който разговаряше с детектива.

Въпросният детектив беше крушовиден, казваше се Коултър. Отпиваше от голяма пластмасова бутилка „Утринна роса“ и поглеждаше навън към канала, който минаваше край задния двор.

— Колко мислиш, че може да струва място като това? — попита той Снайдър. — На канал като този. На километър и половина от плажа. Опитай да си представиш. Половин милион? Повече?

— Извинете, детектив — казах аз. — Мисля, че тук имаме… хм, ситуация. — Винаги ми се беше искало да кажа точно това, но то явно изобщо не направи впечатление на Коултър.

— Ситуация? Да не би да гледаш Си Ес Ай или нещо подобно?

— Бърдет е федерален агент — казах. — Трябва веднага да се обадите на капитан Матюс и да го уведомите.

— Трябва — каза Коултър.

— Това е свързано с нещо, което не би трябвало да пипаме — продължих. — От Вашингтон наредиха на капитана да се оттегли.

Коултър пак отпи от бутилката си.

— И капитанът оттегли ли се?

— Като заек на заден ход.

Коултър погледна тялото на Бърдет и промърмори:

— Федерален. — Отпи още една глътка, разглеждаше отрязаните крайници и главата. После поклати своята. — Тези момчета винаги се разглобяват при натиск. — Погледна през прозореца и извади клетъчния си телефон.

Дебора цъфна на сцената точно когато Анхел Нямам-нищо-общо прибираше инструментариума си във фургона, което стана три минути преди пристигането на капитан Матюс. Нямах намерение да изглеждам критичен към капитана. За да съм съвършено честен, Дебора не се беше напръскала с „Арамис“, а той явно го бе направил, пък и за да си вържеш връзката също изисква известно време. Миг след Матюс пристигна кола, която познавах както своята — кафяв форд таурус, пилотиран от сержант Доукс.

— Привет, привет, цялата банда е тук — казах бодро. Снайдър ме погледна така, сякаш бях предложил да танцуваме голи, но Коултър само запуши с пръст гърлото на бутилката си със сода, разклати я и тръгна да посрещне капитана.

Дебора оглеждаше сцената отвън и нареди на партньора на Снайдър да дръпне лентата малко назад. Когато най-после дойде да говори с мен, стигнах до стряскащо заключение. То беше започнало като упражнение по иронични приумици, но се разрасна до нещо, с което не можех да споря, колкото и да се стараех. Пристъпих към безценния прозорец на Коултър и се вторачих навън, упорито разглеждах идеята. По някаква причина Мрачният странник намери картината за невероятно забавна и започна да шепне плашещи възражения. И накрая — чувствах се, сякаш продавам ядрени тайни на талибаните, — разбрах, че това е всичко, което можем да направим.