Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Тогава какво правим? — попита Дебора. — Пипваме този тип? С когото си се видял? Или говорим с него?

Доукс поклати глава.

— Мога да говоря с него. Ако се опитате да го следите, той ще разбере и вероятно ще изчезне. — Погледна си часовника. — Три и четвърт. Оскар ще се прибере след около два часа. Значи чакате да ви се обадя. — И ми отправи 150-ватовата си усмивка „следя те, следя те“, и каза:

— Защо не отидеш да чакаш при хубавичката си годеница? — После стана и излезе, като ни остави да платим сметката.

Дебора ме изгледа втренчено.

— Годеница?

— Всъщност не е решено окончателно — отговорих.

— Ти си сгоден!?

— Канех се да ти кажа.

— Кога? На стотния си рожден ден ли?

— Когато разбера как точно стана. Все още не го вярвам наистина.

— Аз също — изсумтя тя и стана. — Хайде. Ще те закарам на работа. После можеш да отидеш да чакаш при годеницата си.

Оставих пари на масата и покорно я последвах.

Когато излязохме от асансьора, почти се сблъскахме с Винс Масуока.

— Шалом, пич — каза той. — Как е хавата?

— Той е сгоден — изтърси Дебора, преди да се обадя. Винс я изгледа, сякаш беше съобщила, че е бременна.

— Той… какво?!

— Сгоден. Ще се жени.

— Да се жени? Декстър? — Лицето му явно се бореше да намери правилното изражение, което не беше лесна работа, тъй като той сякаш винаги играеше роля. Това пък беше и една от причините да се разбирам с него. Два изкуствени човека, като две пластмасови бобчета в истинска шушулка. Накрая Винс се спря на нещо като приятна изненада — не много убедителен, но все пак разумен избор. — Mazel tov! — каза и непохватно ме прегърна.

— Благодаря — отвърнах. Все още бях напълно ошашавен от цялата тази история и се чудех дали наистина трябва да продължа ролята си в нея.

— Леле-леле — каза той и потърка ръце. — Това не може да мине безнаказано. Утре вечер у нас?

— За какво? — попитах.

Той ми отправи най-хубавата си фалшива усмивка.

— Древен японски ритуал, датиращ от времето на шогуната на Токугава. Размазваме се и гледаме мръсни филми. — И погледна похотливо Дебора. — Можем да накараме сестра ти да изскочи от торта.

— Какво ще кажеш вместо това да подскочи задникът ти? — отвърна Дебс.

— Много мило, Винс, но не мисля, че… — Почнах, като се мъчех да избегна всичко, което би могло да направи годежа ми по-официален, а също и да ги спра от словесна престрелка, преди да ме е заболяла главата. Но Винс не ме остави да довърша.

— Не, не, това е задължително. Въпрос на чест, измъкване няма. Утре вечер, в осем. — После се обърна към Дебора и добави: — И имаш само двадесет и четири часа, за да се упражняваш в навиване на масури.

— Иди да си навиваш твоите масури — каза тя.

— Ха! Ха! — разнесе се ужасният му фалшив смях и той изчезна в коридора.

— Перко — измърмори Дебора и тръгна в обратна посока. — След работа отиваш при годеницата си. Ще ти се обадя, когато се чуя с Доукс.

Не беше останало много от работния ден. Запълних няколко сведения, поръчах кутия луминол от домакина, потвърдих получаването на няколко съобщения, получени по имейла. И с чувство за достойно изпълнен дълг слязох при колата си и подкарах през южната касапница в този пиков час. Отбих се в апартамента си, за да се преоблека. Дебс не се виждаше никъде, но леглото не беше оправено, така че разбрах, че е идвала. Натъпках нещата си в една пътна чанта и се отправих към Рита.

Когато стигнах до къщата й, беше съвсем тъмно. Всъщност не исках да ходя там, но и не знаех какво друго да направя — нали Дебора искаше да съм там, ако й дотрябвам. Така че спрях, слязох и чисто рефлекторно хвърлих поглед към отсрещното място, където паркираше Доукс. Беше празно, разбира се. Доукс беше зает в разговор с Оскар, стария си боен другар. И внезапно в мен набъбна усещането, че съм свободен, далече от неприятелските очи на хрътка, които толкова дълго ми пречеха да съм самия себе си. Бавен, все по-гръмогласен химн на чиста, тъмна радост се надигна в мен, акомпанимент зазвуча от внезапно надникналото иззад плътен слой облаци светило — огнена, струяща три четвърти луна, все още ниска и огромна на тъмното небе. И музиката гръмна от тонколоните и проехтя до най-високите зони на Тъмната арена на Декстър, където лукавият шепот се разрастваше до гръмовно ликуване, за да е в хармония с лунната музика, една разтърсваща кантата на тема „направи го, направи го, направи го!“. И тялото ми потрепери отвътре навън, когато стигнах до въпроса „Защо не?“.