Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Защо не, наистина? Можех да се изплъзна за няколко щастливи часа — щях да си нося клетъчния телефон, разбира се. Никога не съм безотговорен в делата си.

Но защо да не се възползвам от бездоуксовата лунна нощ и да се измъкна в тъмния вятър? Мисълта за онези червени ботуши нахлу в мен като пролетен прилив. Рийкър живееше само на няколко километра оттук. Можех да стигна до него за по-малко от десет минути. Можех да се промъкна вътре и да намеря доказателствата, които ми трябваха, и после, предполагам, щеше да се наложи да импровизирам, но едва доловимият глас в мен беше пълен с идеи тази вечер и несъмнено щяхме да стигнем до нещо, което да ни доведе до сладкото освобождаване, от което и двамата толкова се нуждаехме. О, направи го, Декстър, ревяха гласовете, и когато спрях, за да ги послушам и да помисля отново „Защо не“ и да измисля разумен отговор…

… вратата се отвори широко и Астор излетя от нея.

— Той е! — извика към къщата. — Той е тук!

И наистина бях. Аз, не друг. Тук, вместо там. Изтегнат на дивана, вместо да танцувам надалече в мрака. Нахлузил износената маска на Декстър Диванния вместо яркия сребърен блясък на Мрачния отмъстител.

— Хайде, влизай! — каза Рита и изпълни вратата с такова топло, хубаво настроение, че усетих как зъбите ми заскърцаха и чак тълпата вътре в мен изръмжа от отчаяние, но бавно опразни стадиона, защото в края на краищата какво можехме да направим? Нищо, разбира се, което и направихме, като се помъкнахме покорно навътре след щастливия парад на Рита, Астор и вечно спокойния Коуди. Съумях да не се разцивря, но наистина: не напъваше ли всичко това обвивката малко повечко? Не се ли възползвахме всички ние мъничко прекалено от веселата, добродушна природа на Декстър?

Вечерята беше досадно приятна, сякаш за да ми докаже, че затъвам за цял живот в щастие и свински пържоли, и аз играех подходящо, въпреки че сърцето ми не беше с мен. Режех месото на малки късчета, като исках да режа нещо друго, и си мислех за канибалите от Южния Тихи океан, които говорят за хората като за „дълго свинско“. Беше подходящо, наистина, защото именно онова друго свинско копнеех да нарежа, а не това топличко, покрито с гъбен сос нещо в чинията си. Но се усмихвах, бодвах зелените бобчета и се справях някак си с всичко това чак до кафето. Изпитание със свинска пържола — но оцелях.

След вечерята с Рита седнахме да пием кафе, децата ядяха замразен йогурт. Макар че се смята за стимулатор, кафето изобщо не ми помогна да измисля начин да се измъкна от това положение, дори не и начин да се измъкна за няколко часа, да не говорим за избягване на това доживотно блаженство, което се беше промъкнало зад мен и ме беше стиснало за гушата. Струваше ми се, че бавно избледнявам по краищата и се разтопявам в своята маскировка, и че накрая… щастливата гумена маска ще придобие истинските ми черти и наистина ще стана нещото, на което се преструвам, че ще водя децата на футбол, ще купувам цветя, ще съм изпил прекалено много бири, ще сравнявам перилни препарати и ще намалявам разходите, вместо да отдирам кожата на лошите от тяхната ненужна плът. Беше си много потискаща насока на мислите и може би щях да ставам все по-нещастен, ако на вратата не се позвъни точно навреме.

— Трябва да е Дебора — казах. Почти сигурен съм, че успях да постигна в тона ми да не проникне изцяло чувството за спасение. Станах и отидох до вратата, отворих я широко и видях приятна на вид възпълна жена с дълга руса коса.

— О — каза тя. — Вие трябва да сте… ъмм… Рита тук ли е?

Добре, предполагам, че бях „ъмм“, макар досега да не го бях подозирал. Повиках Рита и тя дойде — усмихната.

— Кати! — каза. — Заповядай. Как са момчетата? Кати ни е съседка — обясни ми.

— Аха — отвърнах. Познавах повечето деца от махалата, но не и родителите им. Тази вероятно беше майката на леко занемареното единадесетгодишно момче от съседната къща и неговия почти винаги отсъстващ по-голям брат. Тъй като това означаваше, че вероятно не носи бомба или шишенце с антракс, се усмихнах и се върнах на масата с Коуди и Астор.

— Джейсън е на къмпинг с приятели — каза Кати. — Ник се мотае из къщата и се опитва да стигне до пубертета, за да си пусне мустаци.

— О, боже — каза Рита.

— Ник е мръсник — пошепна Астор. — Искаше да си сваля гащите, за да погледнел.

Коуди бъркаше замразения си йогурт и го правеше на ледена мътеница.

— Виж какво, Рита, съжалявам, че те притеснявам на вечеря, обаче…

— Току-що свършихме. Искаш ли кафе?