Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Дебора — казах, — този път няма да дойде никаква шибана помощ.

— Без мръсотии, Шерлок — каза тя.

— Налице сме само ние, а ние не стигаме.

Тя отмахна една къдрица от лицето си и въздъхна:

— Нали ти казах същото.

— Но не направи следващата стъпка, сестричке. Тъй като ние не стигаме, ни трябва помощ, някой, който знае нещо по въпроса…

— За бога, Декстър! Откъде ще намерим такъв човек?

— Имам предвид, че единственият останал кандидат в момента е сержант Доукс.

Може би няма да е честно да кажа, че ченето й увисна. Но тя наистина се вторачи в мен с отворена уста, преди да се обърне и да погледне Доукс, който стоеше до тялото на Бърдет и говореше с капитан Матюс.

— Сержант Доукс — повторих. — Официално сержант Доукс. От Специалните сили. На свободна служба в Салвадор.

Тя гледаше ту мен, ту Доукс.

— Дебора — казах, — ако искаме да намерим Кайл, трябва да научим повече по въпроса. Трябва да знаем имената от списъка на Кайл и ни трябва също да разберем що за екип са били и защо става всичко това. А Доукс е единственият, за когото се сещам, който знае нещо около това.

— Доукс те иска мъртъв — каза тя.

— Нито една работна ситуация не е идеална — казах с най-хубавата си усмивка и бодра настойчивост. — И мисля, че неговото желание всичко това да се разкара е толкова силно, колкото и на Кайл.

— Може би не толкова силно, колкото на Кайл. Нито пък по-силно, отколкото го искам аз — каза Дебора.

— Е, ясно де — казах. — Може и да си права.

Дебора по някаква причина все още не изглеждаше убедена.

— Капитан Матюс няма да пусне Доукс. Ще трябва да изясним това с него.

Посочих въпросния капитан, който в момента преговаряше с Доукс, и казах:

— Задръж.

Дебора прехапа устна за миг, после каза:

— Гадост. Може и да проработи.

— Не се сещам за нищо друго, което би свършило работа.

Тя отново пое дъх, после, сякаш някой беше щракнал ключ, закрачи към Матюс и Доукс със стиснати зъби. Опитах с всички сили да се слея с голата стена, така че Доукс да не може да скочи и да изтръгне сърцето ми.

— Капитане — каза Дебора, — трябва да действаме проактивно 4 4 В съответствие с първоначалната информация. — Б.пр. .

Макар че „проактивно“ беше една от любимите му думи, Матюс я гледаше, сякаш е хлебарка в салатата му.

— Необходимо е — почна той — тези… хора… във Вашингтон да изпратят компетентно лице да се справи с тази ситуация.

Дебора посочи Бърдет.

— Изпратиха него.

Матюс погледна надолу към Бърдет и замислено нацупи устни.

— Какво предлагаш?

— Имаме една-две идеи — каза тя и кимна към мен. Много ми се искаше да не го беше правила, тъй като Матюс извъртя глава към мен и, което бе много по-лошо, същото направи и Доукс. В изражението му на гладно куче се съдържаше абсолютна индикация, че явно не е смекчил чувствата си към мен.

— Ти как си замесен в това? — попита ме Матюс.

— Той доставя съдебни доказателства — каза Дебора. Аз скромно кимнах.

— Дрън-дрън — каза Доукс.

— Много важен е факторът време — продължи Дебора. — Трябва да открием този тип, преди… преди да станат още такива неща. Не можем вечно да крием случая от обществеността.

— Смятам, че „подхранващо медиите безумие“ е уместен израз в случая — казах, услужлив както винаги. Матюс ме прониза с поглед.

— Знам общите очертания на това, което Кайл — Чътски — се опитваше да направи — продължи Дебора. — Но не мога да продължа, защото не знам никакви подробности. — Вирна острата си брадичка към Доукс. — Сержант Доукс обаче ги знае.

Доукс се направи на изненадан, изражение, което явно не беше упражнявал достатъчно. Но преди да успее да отвори уста, Дебора продължи напористо:

— Мисля, че тримата можем да пипнем този тип, преди поредният федерален да ни цъфне и тепърва да почне да проучва какво е станало.

— Дрън-дрън — повтори Доукс. — Искаш да работя с него? — Нямаше нужда да сочи на когото и да било, че има предвид мен, но той все пак го направи, като почти тикна възлестия си показалец в лицето ми.

— Да, искам — потвърди Дебора.

Матю дъвчеше долната си устна и изглеждаше нерешителен. Доукс пък потрети:

— Дрън-дрън. — Наистина се надявах, че разговорните му умения ще се подобрят, ако заработим заедно.

— Каза, че знаеш нещо за това — каза Матюс на Доукс и сержантът неохотно обърна взора си от мен към капитана и отвърна:

— Ъ-хъ.

— От твоята ъ-ъ-ъ… от армията — каза Матюс. Изражението на сприхав бяс на лицето на Доукс май не го изплаши ужасно, но това може би просто се дължеше на навика да командваш.