Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Вероятно беше ходил на черква тази седмица, защото светна зелено точно когато той прелетя през кръстовището. Белият фургон го следваше плътно, но рязко спря, за да избегне една малка синя кола, която се опитваше да мине на жълто, и дойде нашият ред — светна зелено. Кривнахме край фургона и почти бяхме успели, но това е Маями в края на краищата, и един бетоновоз мина на червено след синята кола, право пред нас. Успях все пак да преглътна, докато Дебора качваше левите колела на тротоара. Само след миг отново бяхме на платното.

— Много приятно — казах, когато Дебора отново натисна газта. И много вероятно бе тя да е намерила време да ми благодари за комплимента, ако белият фургон не реши в същия момент да се възползва от забавянето ни, за да изостане отново зад нашата кола и да ни връхлети. Колата ни отхвръкна наляво, но Дебора успя да я изправи.

Фургонът ни чукна отново, по-силно, точно зад моята врата, и докато аз рязко политнах напред, вратата се отвори широко. Колата ни се люшна и Дебора натисна спирачката — може би не най-добрата стратегия, тъй като фургонът в същия момент се засили и удари вратата ми толкова силно, че тя се откъсна и заподскача, здравата тресна фургона около задното колело и се затъркаля по пътя, като хвърляше искри.

Видях, че фургонът леко се разклати, и чух шляпащото похлопване на спукана гума. След това бялата стена връхлетя върху нас още веднъж. Нашата кола подскочи, плъзна се наляво и проби телената ограда, разделяща страничното шосе от рампата, която слизаше от I-95. Завъртяхме се, сякаш гумите ни бяха от масло. Дебора отчаяно се бореше с волана. Но, разбира се, аз не бях ходил на черква тази седмица и едно голямо червено субару се натресе в задната ни броня. Мярнах за миг окосена трева и къс небе, после някъде долу вода и въздушната възглавница на пътническото място избухна в лицето ми. Почувствах се като на бой с възглавници с Майк Тайсън.

Не съм чак толкова стеснителен, че да крия скромните си способности. Например със задоволство признавам, че съм над средното ниво по остроумни забележки, и освен това усещам как да накарам хората да ме харесват. Но за да съм съвършено честен към себе си, винаги съм готов да призная и недостатъците си, и едно бързо ровене в душата ми ме принуди да призная, че никога и съвсем, ама съвсем, не съм бил добър в дишането под вода. Докато висях зашеметен на предпазния колан и гледах как водата от езерото, в което бяхме паднали, нахлува и се върти около главата ми, това започна да се очертава като много голям дефект в характера ми.

Последното, което видях от Дебора, преди водата да я покрие, също не беше окуражаващо. Тя висеше на колана си неподвижно, със затворени очи и отворена уста, точно обратно на обикновеното си състояние, което вероятно не беше добър знак. После водата заля очите ми и вече не виждах нищо.

Обичам да мисля също, че реагирам добре в случай на внезапно произшествие, така че съм абсолютно сигурен, че внезапната вцепененост и апатия бяха само резултат на данданията и на удара на въздушната възглавница. Така или иначе, висях във водата надолу с главата доста дълго, както ми се стори, и ме е срам да призная, че през повечето време оплаквах собствения си край. Малкият Покоен Декстър, толкова способен, с още толкова много тъмни субекти за нарязване, а сега така трагично покосен в разцвета на силите си. Уви, Мрачни страннико, аз добре го познавах. И при това горкото момче вече тъкмо беше на път да се ожени. Колко печално, ужасно печално — представих си Рита в бяло, как ридае пред олтара, и как двете дечица хълцат в краката й. Сладката малка Астор, с прическа като надут балон, с бледозелена шаферска рокля, подгизнала от сълзи. И тихият Коуди с мъничък смокинг, вторачен в дъното на църквата в очакване, как си спомня нашия последен риболов и се пита кога отново трябва да забие ножа и бавно да го завърти, загледан в бълбукането на яркочервената кръв край острието, как се усмихва, и тогава…

Задръж, Декстър. Откъде ти идват такива мисли? Реторичен въпрос, разбира се, и нямах нужда от тихото развеселено мърморене на моя вътрешен приятел, за да си отговоря. Но по негово внушение сглобих половината разпръснати парченца на пъзела и разбрах, че Коуди…

Не е ли странно какво си мисли човек, когато умира? Колата беше спряла на сплескания си покрив, единственото й движение беше леко поклащане, беше изцяло пълна с вода, толкова гъста и кална, че не бих видял дори пламъка на изстрел под самия ми нос. Но все пак виждах Коуди съвсем ясно, по-ясно дори отколкото на последната ни среща, когато бяхме в една стая. И застанала зад отчетливото очертание на малката му фигурка се издигаше гигантска тъмна сянка без черти, която някак си сякаш се смееше.