Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Чътски — поправи го Дебора.

— Да, точно така. Той значи ми се обади и каза, че мога да го идентифицирам чрез сканиране на ретината, ъъъ, в някаква база данни във Вирджиния. — Вдигна вежда и се нацупи. — Във всеки случай вчера получих факс с положителна идентификация на жертвата. Ще ви я дам. — Той стана и изчезна в коридора. След малко се върна с един лист. — Мануел Боргес. Роден в Салвадор, занимавал се е с внос. — Остави листа пред Дебора. — Знам, че не е много, но повярвайте, това е всичко. Състоянието, в което е… — Той сви рамене. — Не вярвах, че ще разберем и толкова.

Малък говорител от вътрешен телефон на тавана измърмори нещо, което можеше да идва и от телевизионно шоу. Спийлман наклони глава, сви вежди и каза:

— Трябва да тръгвам. Надявам се да го хванете. — И се изниза през вратата толкова бързо, че листът, който беше оставил на масата, подхвръкна.

Погледнах Дебора. Не изглеждаше особено окуражена от откриването на името на жертвата.

— Е — казах, — не е много, но…

Тя поклати глава.

— „Не много“ би било значителен напредък. Това е просто нищо. — Тя погледна факса, прочете го още веднъж. — Салвадор. Свързано с нещо, наречено ФЛАНДЖ.

— Това беше нашата страна — казах. Тя ме погледна. — Страната, която подкрепяха Съединените щати. Видях го в интернет.

— Браво. Значи току-що открихме нещо, което вече сме знаели. — Тя стана и тръгна към вратата, не чак толкова бързо, колкото Спийлман, но достатъчно, за да ми се наложи да хукна и да я настигна чак до вратата към паркинга.

Дебора шофираше бързо и мълчаливо, със стиснати зъби, по целия път до малката къща на Северозападна 4-та улица, откъдето започна всичко. Жълтата лента вече я нямаше, разбира се, но Дебора и без това паркира как да е, като ченге, и слезе от колата. Последвах я по краткото разстояние до съседната къща. Дебора позвъни, все още без да пророни дума, и след малко вратата се отвори. Мъж на средна възраст с очила в златни рамки и кафеникава кубинска широка риза се появи и ни погледна въпросително.

— Трябва да говорим с Ариел Медина — каза Дебора и си показа значката.

— Майка ми си почива — каза той.

— Спешно е — каза Дебора.

Човекът я погледна, после погледна мен.

— Момент. — И затвори вратата. Дебора гледаше право в нея. Аз пък две минути гледах как играят мускулите на челюстта й. Мъжът пак отвори вратата и каза:

— Влезте.

Последвахме го в малка тъмна стая, претрупана с десетки масички, всичките украсени с гирлянди, религиозни предмети и снимки в рамки. Ариел, старата дама, която беше открила нещото в съседната къща и бе плакала на рамото на Дебора, седеше на един много издут диван с кукли на страничните и задната облегалки. Щом видя Дебора, каза: „Аааххх“ и стана да я прегърне. Дебора, която наистина би трябвало да очаква една abrazo (прегръдка) от една стара кубинска дама, остана вдървена за момент, после непохватно отвърна на прегръдката с леко потупване по гърба на жената. След което се отдръпна с цялата скорост, позволена от елементарното приличие. Ариел седна на дивана и потупа възглавничката до себе си. Дебора седна до нея.

Старата дама незабавно се хвърли в много бърз поток испански думи. Аз знам малко испански, понякога мога да разбера дори кубински, но схващах само една от десет в тирадата. Дебора ме погледна безпомощно. По някаква донкихотовска причина беше предпочела в гимназията да учи френски, и колкото до нея, жената със същия успех можеше да говори и етруски.

— Por favor, Senora — казах. — Mi hermana no habla espanol. 2 2 Моля ви, сеньора. Сестра ми не знае испански. — Б.пр.

— А? — Ариел погледна Дебора с леко спаднал ентусиазъм и поклати глава. — Лазаро! — Синът й пристъпи напред и тъй като тя отново подхвана монолога си почти без пауза, започна да превежда.

— Пристигнах от Сантяго де Куба през шейсет и втора — каза Лазаро вместо майка си. — При Батиста ставаха ужасни неща. Хора изчезваха. После дойде Кастро и известно време имах надежда. — Тя поклати глава и разпери ръце. — Вярвайте, не вярвайте — така мислехме по онова време. Че нещата ще се променят. Но скоро всичко стана същото. По-лошо даже. Така че дойдох тук. В Съединените щати. Защото тук хората не изчезват. Не ги застрелват на улицата, не ги изтезават. Така си мислех. А сега това… — Тя махна с ръка към съседната къща.

— Трябва да ви задам няколко въпроса — каза Дебора и Лазаро преведе.

Ариел кимна, но продължи със завладяващия си разказ:

— Дори при Кастро никога не биха направили нещо подобно. Да, убиват хора. Или те пращат на Острова на пиниите. Но никога нищо подобно. Не и в Куба. Само в Америка — каза тя.