Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Затворих очи и поседях само миг по-дълго, отнесен. Така правя, вместо да мисля, когато съм много уморен. Това наистина приличаше на изхабени усилия. Нищо не ми идваше наум, освен да се чудя къде съм си оставил маратонките. С новото ми чувство за хумор, което явно бездействаше, това ми се видя странно, и за своя голяма изненада чух много слабо ехо от Мрачния странник. „Защо това е смешно? — попитах. — Дали защото оставих маратонките при Рита?“ Разбира се, ехото не отговори. Горкото, вероятно все още се цупеше. Но все пак хихикна. „Още нещо смешно ли се появи?“ — попитах. Но отговор отново нямаше, само слабо чувство на очакване и глад.

Куриерът издрънча и замина с рев. Тъкмо когато се канех да се прозина, протегна и да призная, че фино настроената ми мозъчна мощ е в дупка, чух нещо като бълване. Отворих очи, погледнах и видях Дебора да залита към стъпалото, после да се тръшва на него. Изскочих от колата и забързах към нея.

— Деб! — извиках. — Какво има?

Тя пусна пакета и закри лице с ръце, издаваше някакви невероятни звуци. Клекнах до нея и вдигнах пратката. Беше малка кутийка, с размер като на тези, в които слагат ръчни часовници. Отворих я. Вътре имаше пластмасово пликче, което се затваряше с притискане. И в него имаше човешки пръст.

Кутре с голям блещукащ пръстен.

Този път трябваше страхотно много повече от потупване по рамото и повтаряне „хайде, хайде“, за да успокоя Дебора. Фактически трябваше да я налея насила с голяма чаша ментова ракия. Знаех, че й трябва някаква химическа помощ, за да се отпусне и дори да поспи, ако е възможно, но Дебс нямаше в аптечката нищо по-силно от тиленол, а не пиеше алкохол. Накрая намерих шишето под кухненската мивка и след като се уверих, че не е препарат за чистене на канали, я накарах да излочи с давене една чаша. Ако се съдеше по вкуса, тая напитка като нищо можеше да е каналин. Дебора се тресеше и се дърпаше, но я изпи — беше прекалено изтощена и вцепенена, за да се бори.

После се тръшна на един стол, а аз нахвърлях няколко смени нейни дрехи в една пазарска чанта и я оставих до входната врата. Тя се взираше ту в чантата, ту в мен.

— Какво правиш? — Гласът й беше неясен; говореше така, сякаш отговорът не я интересува.

— Ще се преместиш при мен за няколко дни — отговорих.

— Не искам.

— Трябва.

Тя погледна към чантата до вратата.

— Защо?

Клекнах до стола й.

— Дебора! Той знае коя си и къде си. Нека превърнем това в мъничко предизвикателство за него, става ли?

Тя отново потрепери, но не каза нищо повече, докато я изправях и я водех към вратата. След още половин час и още две-три чашки мента беше в леглото ми и леко похъркваше. Оставих й бележка да ми се обади, когато се събуди, взех малкия й сувенир и отидох на работа.

Не очаквах да получа някакви важни следи от лабораторното изследване на пръста, но тъй като си изкарвам хляба с проучване на доказателствен материал, все пак трябваше да го проверя професионално. И понеже се отнасям към задълженията си много сериозно, по пътя спрях и купих понички. Точно преди да вляза в моята малка картотека, Винс Масуока се появи в коридора срещу мен. Поклоних се смирено и му подадох плика с поничките.

— Поздрав, сенсей. Нося ти подарък.

— Поздрав и на теб. Има нещо, което се нарича време. Трябва да изследваш тайните му. — Вдигна ръка и си погледна часовника. — Отивам на обяд, а ти ми носиш закуска?

— По-добре късно, отколкото никога — казах, но той поклати глава.

— Тц. Устата ми вече смени предавката. Отивам да хапна малко ropa vieja и platanos.

— Щом пренебрегваш моя дар, ще ти дам един пръст.

Той вдигна вежда, а аз му подадох пратката за Деб.

— Мога ли да ти отнема половин час, преди да обядваш?

Той погледна малката кутийка.

— Не ми се ще да отварям това на празен стомах. Трябва ли?

— Какво ще кажеш за една поничка?

Отне повече от половин час, но когато Винс тръгна да обядва, научихме, че нищо не можем да научим от пръста на Кайл. Разрезът беше изключително чист и професионален, направен с много остър инструмент, който не беше оставил никакви следи. По нокътя нямаше нищо, освен малко мръсотия, която би могла да дойде откъде ли не. Махнах пръстена, но не намерихме никакви нишки, нито косми, нито издайнически власинки от тъкан. Кайл пък някак си беше пропуснал да гравира адрес или телефонен номер отвътре на пръстена. Кръвта му беше AB положителна.

Сложих пръста на студено и пуснах пръстена в джоба си. Това не беше съвсем стандартна процедура, но бях доста сигурен, че Дебора ще го поиска, ако не успеем да си върнем Кайл. Както изглежда, май щяхме да си го получим чрез посредник, част по част. Разбира се, не съм сантиментален, но тази перспектива едва ли щеше да стопли сърцето й.