Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Недей да грешиш, Декс. Не този път.

Поклатих глава. Това заприличваше на чиста робска работа, без никакво удоволствие въобще. Измислих само две неща, които можех да опитам, и нито едното не беше възможно, преди да настъпи сутринта. Потърсих наоколо часовник. Според видеото беше 12:00. 12:00. 12:00.

— Имаш ли часовник? — попитах.

Дебора се намръщи.

— За какво ти е часовник?

— За да видя колко е часът — отговорих. — Обикновено това е целта, не мислиш ли?

— Какво значение има колко е часът, по дяволите? — сопна се тя.

— Дебора, тук не можем да направим почти нищо. Ще трябва да се върнем към цялата рутинна работа, от която Чътски отстрани отдела. За щастие, можем да използваме твоята значка, за да се помотаем наоколо и да задаваме въпроси. Но ще трябва да почакаме до сутринта.

— Гадост — каза тя. — Мразя да чакам.

— Хайде, хайде — казах. Дебора ме погледна кисело, но си замълча.

И аз не обичам да чакам, но напоследък ми се беше налагало да чакам толкова много, че на мен може би ми беше по-лесно. Така или иначе, чакахме и дремехме на столовете, докато не изгря слънцето. И после, понеже напоследък се бях одомашнил, направих кафе — първо една чашка, после друга, защото кафеварката на Дебора беше от онези за по една чашка, предназначени за хора, които не възнамеряват да имат много гости и фактически не водят живот въобще. В хладилника нямаше нищо, което дори отдалечено да заслужава да бъде изядено, освен ако не си подивяло куче. Твърде разочароващо: Декстър е здраво момче със силен метаболизъм и мисълта да се изправи на празен стомах пред един ден, който явно обещаваше да е много труден, не го изпълваше с щастие. Знам, че семейството е на първо място, но не важи ли това за след закуска?

Е, добре. Неустрашимият Декстър щеше да се пожертва за пореден път. Чисто благородство на духа, и то без да очаквам никаква благодарност, но човек прави това, което трябва.

Доктор Марк Спийлман беше едър мъж и приличаше повече на пенсиониран защитник от футболен тим, отколкото на лекар в спешно отделение. Тъкмо той бил дежурен, когато линейката докарала Нещото в болницата „Джексън Мемориал“, и никак не беше щастлив от това.

— Ако отново трябва да видя нещо подобно — каза ни, — ще се пенсионирам и ще насъскам кучетата. — Поклати глава. — Знаете какво значи спешно отделение в „Джексън“. Едно от най-натоварените. Всичко откачено от един от най-побърканите градове на света идва тук. Но това е… нещо съвсем друго. — Спийлман чукна два пъти по масата в оцветената в меко зелено стая за персонала, където седяхме.

— Каква е прогнозата? — попита Дебора и той я изгледа остро.

— Това шега ли е? — попита. — Няма прогноза и няма да има. Физически не е останало достатъчно, за да се живее без изкуствено поддържане, ако искате да го наречете така. Умствено? — Той вдигна длани нагоре, после отпусна ръце върху масата. — Не съм психиатър, но нищо не е останало и там, и няма начин да настъпи и единствен миг на просветление. Единствената надежда за него е да го държим толкова упоен, че да не знае кой е, докато не умре. Което за негово добро всички се надяваме да стане скоро. — Погледна си часовника, много хубав ролекс.

— Още дълго ли ще ви трябвам? Дежурен съм все пак.

— Имаше ли следи от наркотици в кръвта? — попита Дебора.

— Ха, следи! Кръвта му беше като сос с всичко. Никога не съм виждал подобна смес. Всичко, предназначено да го държи буден, но да заглуши физическата болка така, че шокът от множествените ампутации да не го убие.

— Имаше ли нещо необикновено около срезовете? — попитах аз.

— Правени са от много опитни ръце. Всички са резултат на много добра хирургическа техника. Но всяка медицинска школа по света би могла да го научи на това. Някои… някои вече заздравяват.

— И за какъв срок може да стане това? — попита Дебора.

Спийлман сви рамене.

— Месец до месец и половина от началото до края. Отнело е близо месец да се разчлени физически този човек, всяка част една по една. Не мога да си представя нещо по-ужасяващо.

— Той го е правил пред огледало — казах, услужлив както винаги. — Така че жертвата е трябвало да гледа.

Спийлман изглеждаше потресен.

— Боже мой! — Поседя неподвижно близо минута, после добави: — О, боже мой! — След това поклати глава и отново си погледна ролекса. — Вижте, бих искал да ви помогна, но това е… — Разпери ръце и отново ги отпусна на масата. — Не мисля, че мога да ви кажа нещо, което да ви е наистина от полза. Така че нека ви спестя малко време. Този господин, ъъъ, Чесни?