Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

— Влизай — каза тя. Взираше се в мрака и държеше здраво вратата, сякаш можеше да отлети.

— Да, господарке — казах и влязох.

Малката къща на Дебора беше разточително украсена в стил „не живея модерно“. Жизненото й пространство приличаше на евтина хотелска стая, заета от рок банда и ограбена от всичко, с изключение на телевизор и видео. Имаше стол и малка маса до двойната френска врата, която водеше към вътрешно дворче, почти изчезнало в гъстия храсталак. Тя обаче все пак намери отнякъде втори стол, разнебитен, сгъваем, и го сложи до масата да седна. Бях толкова трогнат от гостоприемния й жест, че рискувах живота и крайниците си и седнах.

— Е — попитах, — откога е изчезнал?

— Гадост. От около три часа и половина, струва ми се. — Тя поклати глава и се стовари на другия стол. — Трябваше да се срещнем тук и той… не се появи. Ходих в хотела му, не беше и там.

— Не е ли възможно просто да е отишъл някъде? — попитах. Не се гордея с това, но трябва да призная, че във въпроса ми звучеше лека надежда.

Дебора поклати глава.

— Портмонето и ключовете му бяха на шкафчето. Онзи тип го е пипнал, Декс. Трябва да го намерим, преди… — Тя прехапа устни и отклони поглед встрани.

Съвсем не знаех, какво трябва да направя, за да се намери Кайл. Както вече казах, за такъв тип работи обикновено нямам вътрешно прозрение, а и вече си бях изстрелял патроните при откриването на къщите. Но понеже Дебора вече казваше „ние“, явно нямах голям избор. Семейни връзки и прочее. Все пак се опитах да си оставя малко местенце за измъкване.

— Съжалявам, ако звучи глупаво, Дебс, но докладва ли за това?

Тя ме погледна и почти изръмжа:

— Да, докладвах. Обадих се на капитан Матюс. Той сякаш изпита облекчение. Каза ми да не ставам истеричка, като че ли съм бабичка с мании. — Поклати глава. — Поисках да пусне съобщение по всички полицейски пунктове, но той попита: „За какво?“ — Тя изсъска: — За какво… По дяволите, Декстър, искаше ми се да го удуша, но… — Тя сви рамене.

— Но той беше прав — казах аз.

— Да де. Кайл е единственият, който знае как изглежда онзи тип. Не знаем каква кола кара, нито какво е истинското му име, нито… Гадно е, Декстър. Знам само, че се е добрал до Кайл. — Тя шумно пое дъх. — Все пак Матюс уведоми хората на Кайл във Вашингтон. Каза, че не може да направи нищо повече. — Поклати глава; изглеждаше направо смазана. — Ще изпратят човек във вторник сутринта.

— Е, значи добре — казах утешително. — Знаем, че този тип работи много бавно.

— Вторник сутринта — каза тя. — Почти два дни. От коя част мислиш, че започва, Декс? Дали не отрязва първо крак? Или ръка? Или и двете едновременно?

— Не — отговорих. — Едно по едно. — Тя ме погледна остро. — Добре де, това просто изглежда логично, нали?

— Не и за мен — отвърна тя. — Нищо във връзка с това не е логично.

— Дебора, рязането на крака и ръце не е това, което иска да направи този тип. Важното е само как го прави.

— По дяволите, Декстър, говори човешки.

— Това, което иска той, е да унищожи жертвите си. Да ги ореже отвътре и отвън непоправимо. Да ги превърне в пищящи торби, които никога няма да изпитат нещо друго, освен безкраен, безумен ужас. Рязането на крайници и устни е само начинът му да… Какво има?

— За бога, Декстър! — промълви Дебора. Лицето й се изкриви в гримаса, каквато не бях виждал, откакто умря майка ни. Тя се обърна настрана и раменете й се разтресоха. Това мъничко ме смути. Така де, не изпитвам чувства, а знам, че Дебора ги изпитва доста често. Но не е от хората, които ги показват, освен ако раздразнението не е чувство. А сега издаваше мокри гъгниви звуци и знаех, че вероятно трябва да я потупам по рамото и да кажа: „Хайде, хайде“, или нещо също толкова дълбокомислено и човешко, но нещо ми пречеше да го направя. Това беше Деб, сестра ми. Щеше да разбере, че се преструвам, и…

И какво? Да ми отреже краката и ръцете ли? В най-лошия случай щеше да ми каже да престана и да се превърне отново в сержант Мърморко. Дори това би било много по-хубаво обаче от сегашната й роля на повехнала циклама. Така или иначе пред мен очевидно беше един от случаите, когато се изисква някаква човешка реакция, и понеже от продължително проучване знаех какво ще направи един човек, го направих. Станах и пристъпих до нея. Сложих ръка на рамото й, погладих го и казах:

— Стига, Деб. Хайде, хайде. — Звучеше дори по-глупаво, отколкото се бях страхувал, но тя се притисна до мен и подсмръкна, така че вероятно в края на краищата бях направил каквото трябва.